Когато се разположи да лагерува в подножието на планината, забеляза запален огън и няколко каруци край него. Намираше се близо до северния проход и бе почти сигурен, че керванът идва от Десетте града, което означаваше, че няма да мине през западното селце. Всъщност, Морик бе убеден, че тези търговци дори не са чували за онова затънтено поселище.
По-късно същата вечер той се приближи до лагера им, като отдалеч привлече вниманието на мъжа, който стоеше на пост:
— Добра среща!
— Не мърдай! — викна стражът, а зад гърба му останалите наскачаха разтревожено.
— Идвам с добро — обясни Морик. — Изгубих спътниците си, пострадах леко, но съм повече сърдит, отколкото ранен.
След кратко съвещание, което Разбойника нямаше как да чуе, се разнесе друг глас и като го предупреди, че дузина стрелци го държат на прицел, му каза да се приближи с разтворени ръце.
Тъй като последното, от което имаше нужда, бе нова битка, Морик се подчини безропотно, мина между две редици въоръжени мъже и се озова пред огъня, където стояха двама търговци на средна възраст — единият бе едър и широкоплещест, другият бе по-нисък, но доста набит.
— Лорд Брандебург от Града на бездънните води, на вашите услуги — започна Морик. — Тръгнал съм към Десетте града и по-точно — към Маер Дуалдон, където се надявам да ми излезе късметът с ширококостата пъстърва. Риболовът е едно от любимите ми забавления.
— На странно място те срещаме, лорд Брандебург — отбеляза по-едрият търговец. — Далеч от всички населени места и пътища.
— Не е ли малко късничко за риболов? — обади се и другарят му.
— Но именно това смятам да правя — отвърна Морик през смях, — стига да намеря онези шегобийци, моите приятели. А може би сте ги срещнали наскоро? Едно джудже, на име Бруенор Бойния чук, осиновената му дъщеря Кати-Бри (пред нейната неземна красота дори слънцето бледнее!), един пълничък полуръст и… — тук Морик поспря и си придаде притеснен вид, макар че усмивките, изписали се по лицата на търговците, бяха именно това, което се бе надявал да види.
— И един елф на мрака — довърши едрият мъж вместо него. — Не се бой да говориш спокойно за Дризт До’Урден, скъпи ми лорде. Той е добре познат по тези земи и се радва на уважението на всички търговци, които посещават долината.
Морик въздъхна с престорено облекчение и мислено благодари на Уолфгар, задето по време на общите им пиянства през последните няколко дни му бе разказал за приятелите си.
— Добра среща тогава — продължи по-едрият мъж. — Наричат ме Петерс, а това е съдружникът ми, почитаемият Доуинкъл.
По знак на Петерс стражите около Морик свалиха оръжия и тримата се разположиха край огъня. Разбойникът получи купа, пълна с гъста яхния.
— Обратно към Долината на мразовития вятър, казваш? — рече Доуинкъл. — Как така си се откъснал от останалите? Надявам се, че не ви се е случило нищо лошо?
— Не, не — успокои го Морик. — Беше само игра. Присъединих се към тях още на юг, невежеството ми ме подведе и като че ли отидох твърде далеч с Кати-Бри.
Двамата търговци се смръщиха и Морик побърза да добави:
— Нищо сериозно, уверявам ви. Не знаех, че сърцето й принадлежи другиму, на един отдавна изгубен приятел, нито пък разбрах веднага, че вечно мърморещият Бруенор е неин баща. Единственото, което поисках, бе мъничко от нейното внимание, но дори това, боя се, бе достатъчно, за да накара Бруенор да избухне.
Търговците и стражите се разсмяха. И те, както всички, които някога са посещавали Долината на мразовития вятър, бяха чували за дръпнатия, прекалено покровителствен към дъщеря си Бруенор.
— Опасявам се, че преди това им се бях похвалил със следотърсаческите си умения — продължи Морик. — Та Бруенор реши да ме изпита. Взеха ми коня и хубавите дрехи и изчезнаха — потънаха между дърветата така бързо, че ако не знаех на какво е способен Дризт, който ги водеше, щях да си помисля, че са използвали магия.
Търговците закимаха, все още засмени.
— И сега се опитвам да ги открия, макар че те сигурно вече наближават долината — Морик се изкиска развеселено. — Как само ще ми се смеят, когато ме видят да се задавам пеша, окалян от глава до пети.