— Изглеждаш така, сякаш си се бил с някого — отбеляза Доуинкъл, забелязал следите от скалните отломки и битката с гоблините преди това.
— А, просто едно спречкване с неколцина гоблини и един човекоядец — махна с ръка Разбойника, — нищо особено.
Мъжете наоколо го изгледаха с разширени очи, но в погледите им нямаше недоверие — нима биха могли да се усъмнят в човек, пътуващ с другари като Дризт и останалите! Пък и Морик можеше да бъде толкова приятен и така убедителен, че и най-невероятните истории звучаха напълно достоверно от устата му.
— Можеш да прекараш нощта при нас, добри ми Брандебург — предложи Петерс. — Колкото нощи поискаш. Само че ние сме тръгнали в обратната посока — връщаме се в Лускан.
— На драго сърце ще приема поканата ви за тази нощ — отвърна Морик. — Пък кой знае, може би…
Той нарочно остави думите да увиснат във въздуха и си придаде замислен вид.
И Петерс, и Доуинкъл се приведоха към него, а по лицата им се изписа очакване.
— Дали знаете откъде бих могъл да си купя кон, хубав жребец за езда? — попита Морик. — Както и чифт хубави дрехи. Приятелите ми са оставили лесните пътища, това е сигурно, та навярно все още мога да пристигна преди тях до Десетте града. Само като си представя израженията им, когато се появят в Самотната кория и ме видят да ги очаквам, облечен като принц!
Мъжете край него нададоха възторжени викове.
— Ами че ние имаме и двете — и кон, и хубави дрехи! — потупа го по рамото Петерс, при което лицето на Разбойника, здравата натъртен от лошото падане, се изкриви от болка. — А и ще ти предложим отлична цена!
Те хапнаха, разказваха си истории, смяха се. Докато дойде време да си лягат, Морик вече се беше сдобил с най-добрия им кон, както и с прекрасни дрехи от плътна тъмнозелена материя, обшити със златист брокат, и всичко това — срещу почти смешно заплащане, малка част от сумата, която би платил в някой лускански магазин.
Остана да преспи в лагера на търговците, но си тръгна още щом съмна. Пое на север, с песен на уста, а когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че не могат да го видят, свърна на запад и пришпори коня, мислейки си, че трябва още малко да промени външния си вид, преди да се появи в малкото селце като лорд Брандебург от Града на бездънните води.
Само се надяваше магьосникът да не е там. Ненавиждаше магьосници.
Ерту отново го намери. Там, в мрака на мръсната килия, Уолфгар нямаше къде да избяга от мъчителните си спомени, от агонията, просмукала се чак до мозъка на костите му през дългите години на нечовешко страдание в хищните лапи на Ерту и злите му слуги.
Демонът го откри и го впримчи в плен, изпрати скверните сукуби да го изкусят и унищожат — и него, и неговите деца.
Споменът го връхлетя с болезнена яснота: Ерту с детето в ръце, собственото му отвращение при мисълта, че подобно създание би могло да бъде негова рожба, примесено с осъзнаване на неоспоримия факт, че това създание (би ли могъл да го нарече „невинно създание“?) наистина е негово дете.
После Ерту отвори вълча паст и бавно се наведе над бебето. Дългите му, остри зъби се приближаваха все повече и повече, устата му бе отворена толкова широко, че можеше да налапа цялата глава на детето.
Уолфгар усети пръстите на сукубата върху тялото си и се събуди с мъчителен стон. Трескаво зарита и заразмахва ръце, за да прогони полазилите го паяци, но не можа да се спаси от болезнените им челюсти. Все още замаян, той скочи на крака и се хвърли напред в непрогледната тъмнина на килията. Блъсна се в здравата метална врата и едва не припадна от силата на удара.
Ридаейки от гняв и безсилие, той рухна на земята, заровил лице в ръцете си. Внезапно разбра какво го бе извадило от кошмарния сън — в коридора отекваха стъпки. Вдигна поглед и видя треперливия светлик на запалени факли да се приближава към килията му.
Варваринът се надигна и седна изправен, опитвайки се да възвърне поне част от достойнството си. Спомни си, че осъдените на смърт нерядко получават правото на едно последно желание. Неговото би било бутилка силен алкохол, та за сетен път да избяга от ужасното си минало и да потъне в безпаметно забвение.
Факлите вече бяха съвсем близо и на светлината им Уолфгар видя лицето на лорд Ферингал да наднича през решетките: