— Готов ли си да признаеш злодеянията си, мръсно псе? — извика младият благородник.
Уолфгар го изгледа продължително, но Ферингал не се уплаши:
— Много добре — продължи той. — Моят кочияш те разпозна, така че по закон трябва само да ти кажа престъплението, в което те обвиняваме, и наказанието, което смятам да ти наложа.
И този път отговор не последва.
— Заради обира на пътя ще се простиш с ръцете си. Една по една, бавно и мъчително. За другото, по-страшното ти престъпление… — Ферингал се поколеба и дори на мъждивата светлина, разпръсквана от факлите, Уолфгар видя болката, изписала се по лицето му.
— Милорд — обади се Темигаст иззад него.
— За другото, по-страшното ти престъпление — повтори Ферингал вече с нормален глас, — задето изнасили лейди Мералда, ще бъдеш кастриран пред очите на всички, а после — прикован насред селото в продължение на цял ден, та всеки, който мине покрай теб, да те заплюе. След това, долно псе, те чака кладата.
Уолфгар изненадано повдигна вежди при прочитането на последното му „престъпление“. Та нали единствено неговата намеса бе спасила девойката от онова, в което сега го обвиняваха! Искаше му се да изкрещи истината в лицето на лорд Ферингал, да изкърти вратата и да се нахвърли отгоре му. Искаше му се да вика и да троши, но вместо това остана на мястото си, приемайки безмълвно поредната неправда.
Но дали наистина беше неправда, запита се той. Дали пък не бе заслужил подобна съдба? И имаше ли изобщо някакво значение?
Това беше, осъзна Уолфгар с кристална яснота. Всичко това нямаше никакво значение. В смъртта най-сетне щеше да открие свободата, която жадуваше. Убиеше ли го, лорд Ферингал щеше да извърши услуга не само на себе си, но и на Уолфгар. Жената го бе обвинила несправедливо и той нямаше представа защо… но всъщност не се и интересуваше.
— Няма ли да кажеш нещо? — попита Ферингал.
— Имам ли право на последно желание?
Младият благородник почти подскочи при този абсурден въпрос.
— Няма да ти дам нищо! — кресна той. — Нищо, освен още една нощ, гладна и дълга, та да имаш време да помислиш за онова, което те чака утре!
— Милорд — за втори път се разнесе умиротворителният глас на Темигаст. — Стража, придружете лорд Ферингал до покоите му!
Ферингал се остави да бъде отведен от подземието, хвърляйки последен, изпълнен с омраза, поглед към Уолфгар.
Темигаст обаче остана и като взе една от факлите на останалите войници, даде им знак да си вървят. Дълго време не каза нищо, само се взираше изпитателно в лицето на варварина.
— Махай се, старче — каза Уолфгар най-после.
— Не отрече последното обвинение — рече Темигаст, — макар пред мен да твърдеше, че си невинен.
Уолфгар сви рамене, все така, без да среща погледа му:
— Защо да се повтарям? Вие вече сте ме осъдили.
— Не отрече изнасилването — повтори Темигаст и варваринът най-сетне го погледна.
— Нито пък ти се застъпи за мен.
Темигаст изглеждаше така, сякаш са го зашлевили.
— И не възнамерявам да го сторя!
— И ще оставиш един невинен човек да умре?
Икономът изсумтя.
— Невинен? — повтори той. — Ти си жалък крадец и нямам никакво намерение да сторя каквото и да било срещу лейди Мералда или лорд Ферингал заради теб.
Уолфгар се изсмя — каква нелепост!
— Но мога да ти предложа нещо друго — продължи Темигаст. — Не казвай нито дума против лейди Мералда и обещавам, че смъртта ти ще бъде бърза и милостива. Това е единственото, което мога да направя за теб.
Уолфгар спря да се смее и изпитателно се взря в него.
— В противен случай — предупреди го икономът, — можеш да бъдеш сигурен, че ще умреш бавно и мъчително, молейки ни да сложим край на нетърпимата агония!
— Агония? — глухо повтори варваринът. — Та ти дори не знаеш какво означава тази дума!
— Ще видим — изръмжа Темигаст и си тръгна, оставяйки Уолфгар сам в мрака… където Ерту го откри много скоро, както винаги успяваше.
Морик яздеше с цялата бързина, на която конят му беше способен, толкова дълго, колкото животното можеше да издържи. Пое по пътя, на който двамата с Уолфгар бяха срещнали каретата, и дори мина през мястото, където варваринът я беше прекатурил, заедно с кочияша на капрата и девойката вътре.