До ушите му достигнаха откъслечни думи от разговора на стражите, които се отдалечаваха по коридора.
— Какво ли отвратително дете ще се роди от такъв баща? — казваше единият. — Като го гледам какъв е огромен, бебето сигурно ще разкъса горката лейди Мералда, когато тръгне да излиза!
Уолфгар зяпна от изненада и дълго остана така, без да може да повярва на ушите си. Да, нещата постепенно започваха да си идват по местата. От предишните разговори на стражите знаеше, че лорд Ферингал се е оженил съвсем наскоро, а ето че съпругата му беше бременна и то, не от него.
Варваринът едва не се изсмя с глас на нелепото стечение на обстоятелствата, превърнало го в удобно извинение за една невярна жена, мехлем, който да успокои наранената гордост на измамения лорд Ферингал.
— Какъв късмет! — промърмори той, но и сам разбираше, че нещо повече от обикновен лош късмет го бе докарало до сегашното му положение.
Поредица от погрешни решения го бе захвърлила в този мрак, където пъплеха безброй паяци, а миризмата на смърт тегнеше във въздуха. Мрак, в който нямаше къде да се скрие от Ерту и неговите демони.
Да, Уолфгар искрено вярваше, че си е заслужил онова, което му се случваше. Не заради престъпленията, в които го обвиняваха, а заради тези, които бе извършил.
Не можеше да заспи, не можеше да затвори очи дори за миг. Ферингал си бе тръгнал рано и бе отишъл в собствената си стая, след като тя се извини, че не й е добре и го помоли тази вечер да не правят любов. Не че вниманието му я дразнеше. Тъкмо напротив, нощите, прекарани с Ферингал, бяха наистина приятни и ако не беше детето и мисълта за клетника в подземната тъмница, тя сигурно щеше да познае истинско блаженство.
През тези няколко седмици, откакто бяха женени, Мералда се бе убедила, че не е сгрешила, променяйки мнението си за лорд Ферингал. Той бе добър и внимателен и на нея никак не й бе трудно да го види в нова светлина, да забележи красивите му черти и обаянието му, макар то да бе донякъде позакърняло след всички години, прекарани под господството на Присила. С течение на времето Мералда щеше да заличи следите от нейното влияние, щеше да извади най-доброто от Ферингал на повърхността и двамата щяха да бъдат истински щастливи.
Не, проблемът не беше у него, проблемът бе тя самата. Как само се ненавиждаше! Как бе могла да допусне глупостта й да ги доведе дотук — нея — с чуждо дете в утробата, а него — раздиран от изпепеляващ гняв. Но най-страшното бе онова, което предстоеше; най-ужасното бе, че с действията си бе обрекла един невинен човек на смърт и то човек, който я бе спасил от същата тази участ, заради която сега бе осъден да умре бавно и мъчително.
След като войниците извлякоха варварина от стаята, Мералда се бе опитала да се помири с присъдата му — та той все пак беше разбойник, нападал бе и други хора, нищо чудно с други жени да не е бил толкова снизходителен.
Всичко беше напразно. Въпреки че русият исполин я беше ограбил, Мералда бе успяла да надзърне в сърцето му и да разбере що за човек е. Единствено нейната лъжа бе причина за онова, което щеше да се случи. Заради нейната лъжа един мъж щеше да умре от жестока, напълно незаслужена смърт.
Мералда се въртеше в леглото, убедена, че в целия свят няма по-ужасен човек от нея. Без да осъзнава напълно какво прави, тя стана и тръгна из замъка. Не носеше дори свещ, за да си свети, каменният под бе леденостуден под краката й, но тя не спираше. Отиде до стаята на Темигаст и долепи ухо до вратата. Щом чу равномерното му дишане, примесено със слабо похъркване, натисна бравата и пристъпи вътре. Като иконом на замъка, Темигаст държеше всички ключове у себе си, закачени на голяма, метална халка, която сега висеше над леглото му.
Мералда внимателно я свали, като непрестанно поглеждаше нервно към стареца, за да се увери, че още спи. Успя да излезе от стаята, без да го събуди и забърза — през приемната зала, покрай помещенията за прислугата, докато не стигна в кухнята, където на пода имаше здраво залостена врата. Тя водеше към подземните нива и бе толкова дебела, че никой, бил той човек, или дори великан, не бе в състояние да я отвори насила. Освен ако нямаше ключ.
Мералда опита всички ключове във връзката и най-сетне успя да се справи с многобройните ключалки и резета. Поспря за миг, за да се поуспокои и да реши какво да прави след това. В този миг до ушите й долетя смях и тя предпазливо надникна в съседната стая — стражите играеха на зарове.