— Какво хубаво би могло да излезе от цялата работа? — промърмори той.
Ами да, възможно бе магьосникът, който ги бе нападнал, също да присъства и да го разпознае. А и нямаше ли да е по-добре да запомни Уолфгар такъв, какъвто беше, докато двамата още бяха свободни?
— Сбогом, приятелю — тъжно рече Морик. — Връщам се в Лускан…
В този миг водата в подножието на каменния зид заклокочи и нещо запълзя по скалата, нещо тъмно и голямо. Разбойникът инстинктивно посегна към меча си.
— Морик? — учуди се Уолфгар, тракайки със зъби от студ. — Какво правиш тук?
— Аз бих могъл да те попитам същото! — извика Морик, едновременно слисан и доволен. — Дойдох, за да те спася, разбира се — добави той наперено и му протегна ръка, за да го издърпа при себе си. — И двамата имаме доста за разказване, но сега е най-добре да се махаме оттук.
Уолфгар беше напълно съгласен.
— Ще наредя да екзекутират всички войници в замъка! — викна лорд Ферингал, щом научи за бягството на затворника на другата сутрин… същата сутрин, когато възнамеряваше да му отмъсти със собствените си ръце.
Стражът, който му бе донесъл лошата новина, неволно се дръпна назад, сякаш се боеше, че господарят му ще го убие още тук и сега. И наистина, младият благородник изглеждаше така, сякаш се кани да се нахвърли отгоре му.
— Успокой се — улови го за ръката Мералда.
— Да се успокоя? — излая той. — Да се успокоя? Кой ме предаде? Кой ще ми плати вместо онова долно псе?
— Никой! — отвърна Мералда преди ужасеният войник да успее да каже каквото и да било и Ферингал я изгледа изумено. — Нараниш ли някого, ще бъде по моя вина. Не искам кръв по ръцете си! Така само още повече ще влошиш нещата.
Ферингал се поуспокои и се облегна назад, вперил поглед в своята съпруга, жената, която най-много от всичко на света искаше да предпази от всяко страдание. След миг на размисъл, миг, в който виждаше единствено красивото, невинно лице на своята Мералда, той кимна.
— Претърсете земите наоколо — нареди той на войника. — Също и замъка — от подземията до тавана. Искам го жив!
Стражът, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, се поклони и изхвърча от стаята.
— Не се страхувай, любов моя — рече Ферингал на Мералда. — Отново ще повикам магьосника и той ще го открие. Няма да ни избяга.
— Моля те, не го прави! Не викай нито магьосника, нито когото и да било.
Думите на Мералда изненадаха всички; Присила и Темигаст повдигнаха вежди.
— Искам този кошмар да свърши веднъж завинаги — обясни девойката. — Станалото — станало. Нека го оставим зад себе си и продължим по пътя си, без да се обръщаме назад. Нека варваринът да се маха, да върви в планината и дано там срещне смъртта си. Ние обаче трябва да продължим да живеем — не в миналото, а в настоящето и заради бъдещето, заради децата, които ще имаме един ден.
Ферингал дълго я гледа, без да мигне, после кимна много бавно и Мералда най-сетне си отдъхна.
Темигаст наблюдаваше сцената и вече бе убеден. Сега вече знаеше, извън всякакво съмнение, че именно Мералда бе освободила варварина. Знаеше и защо го бе сторила — подозрението се бе появило още като видя реакцията й при появата на пленения Уолфгар в замъка. Разбира се, никому нямаше да каже какво е открил — последното, което искаше, бе да причини още болка на своя господар. Във всеки случай детето нямаше да отрасне в замъка и със сигурност нямаше да има никакви права върху наследството на лорд Ферингал.
Въпреки това, Темигаст изобщо не беше спокоен, особено когато се обърна към Присила и видя на лицето й да се изписва изражение, което спокойно би могло да бъде неговото собствено. Подозрителна по природа, тя вероятно хранеше същите съмнения по отношение на детето. И докато Темигаст нямаше никакво желание да причинява ненужна болка, комуто и да било, за Присила Ок като че ли нямаше по-голяма наслада от това. Пътят, за който Мералда говореше, изобщо не бе чист — нито онази част, която бе оставила зад гърба си, нито другата, която я очакваше.
Двадесет и четвърта глава
Зимно затишие
— Това е нашият шанс — обясни Уолфгар на Морик.
Двамата бяха приклекнали зад високата, каменна стена, която се издигаше над едно от многобройните малки селца, пръснати по южния склон на Гръбнака на света.
Морик погледна приятеля си, поклати глава и въздъхна примирено. През трите седмици, откакто бе избягал от замъка Ок, варваринът не само че не бе сложил капка алкохол в устата си, но и бе прекратил грабителските им нападения. Есента преваляше, много скоро щеше да настъпи зима, а това означаваше постоянен поток от търговски кервани, бързащи да напуснат Долината на мразовития вятър, преди да е паднал първият сняг. Онези, които отиваха на север само за риболовния сезон, също се подготвяха да се прибират в Лускан.