Мералда нямаше обяснение за случващото се, не и след реакцията на Присила, когато бе научила за „изнасилването“. Та Присила дори бе споменала, че може да отведе детето от замъка (обичайна практика в подобни случаи) и сама да го отгледа!
— Доста си наедряла за толкова кратко време — отбеляза по-възрастната жена същата тази сутрин, когато Ферингал повдигна въпроса за варварина.
Очевидно бе, че от вниманието й не бе убягнало появилото се между Ферингал и Мералда напрежение. От езика й сякаш капеше отрова, гласът й тегнеше от неприкрито подозрение — явно бе, че е направила простичката сметка и че Мералда не я очаква нищо добро, когато роди здраво, добре развито дете само седем месеца след случката на пътя. О, да, Присила щеше да има доста въпроси към нея.
Този път младата жена отклони неприятния разговор, като сподели страховете си във връзка с ръста на варварина, преструвайки се на уплашена да не би детето му да я нарани, когато дойде време да се ражда. Това затвори устата на Присила за известно време, ала Мералда бе сигурна, че примирието между тях няма да трае дълго и много скоро ще последват нови въпроси.
И наистина, с напредването на зимата и на нейната бременност, из цял Окни се понесоха слухове. Слухове за деня, когато се очакваше да се роди детето. Слухове за случката на пътя. Слухове за трагичната смърт на Джака Скъли. Мералда, която не бе глупачка, бързо разбра какво става. С очите си виждаше как съселяните й броят на пръсти и пресмятат, виждаше и притеснението по лицето на майка си, макар че на глас Биасте не изричаше нищо.
Както можеше да се очаква, когато неизбежното най-сетне се случи, причина за това беше Присила.
— Ще родиш през месеца на Чес — остро рече тя, докато двете вечеряха заедно с Темигаст един мрачен, ветровит следобед.
Денят на равноденствието бързо наближаваше, ала зимата все още бе сковала всичко наоколо в ледената си хватка; навън бушуваше снежна буря и навяваше високи преспи около стените на замъка.
— Някъде в средата на Чес — уточни Присила. — Или в края. Най-късно — в началото на месеца на бурите.
— Мислиш, че има някакъв проблем с бременността ли? — за кой ли път Темигаст се притече на помощ на Мералда.
Девойката бе сигурна, че той знае или поне подозира не по-малко от Присила, но за разлика от нея, не бе казал абсолютно нищо. С течение на времето Мералда бе започнала да гледа на Темигаст като на втори баща, сравнение, което й изглеждаше съвсем уместно, щом си спомнеше държанието на Дони на сутринта след нощта й с Джака — той несъмнено бе заподозрял истината, но й бе простил, заради саможертвата, която тя правеше за тях.
— И още как — язвително отговори Присила и макар да не го бе изрекла на глас, съвсем ясно даде да се разбере, че проблемът, за който говори, няма нищо общо с протичането на бременността.
С един последен неприязнен поглед към Мералда, по-възрастната жена изсумтя, хвърли салфетката си на масата и тръгна нагоре по стълбите.
— Какво ли е намислила? — уплашено попита девойката, но преди Темигаст да успее да каже каквото и да било, откъм горния етаж се разнесоха викове.
Никой от двамата край масата не можа да различи и дума, но едно бе ясно — Присила бе отишла да говори с брат си.
— Какво да правя… — започна Мералда, ала Темигаст поклати глава.
— Нахрани се, момичето ми. Трябва да си силна, защото скоро ще бъдеш подложена на изпитания — двусмислеността на думите му не убягна на Мералда. — Сигурен съм, че ще се справиш с тях, стига само да не изгубиш присъствие на духа.
И като й намигна успокоително, добави:
— Когато всичко свърши, ще откриеш живота, за който копнееш.
Мералда бе обзета от силно желание да се втурне към него, да зарови глава в рамото му и да избухне в сълзи или пък да избяга от замъка, да отиде в топлия, удобен дом, който лорд Ферингал бе осигурил за семейството й и да заплаче на рамото на баща си. Вместо това, тя си пое дълбоко дъх и довърши вечерята си, следвайки съвета на Темигаст.
Тази година първият сняг падна рано и зави всичко с дебела покривка. Морик би предпочел да е в Лускан, но не му беше трудно да разбере защо Уолфгар бе решил да остане в селото. Работата тук никога не свършваше, особено след като паднеше сняг — той трябваше да се изчисти, а в подножията на склоновете наоколо да се издълбаят нови защитни ровове.
Морик бе достатъчно хитър, за да успее да се измъкне, като излъга, че е бил ранен лошо в битката с орките, но Уолфгар се хвърляше в работата с огромно желание — гледаше да е непрекъснато зает, та да не му остава време да мисли за каквото и да било. Въпреки това Ерту го откри и тук, така, както го бе откривал навсякъде досега и както щеше да го открива и занапред. Сега обаче, вместо да се мъчи да избяга с помощта на бутилката, варваринът посрещаше страшните спомени с вдигната глава; не се криеше от тях, а отново ги преживяваше, колкото и ужасяващи да бяха, приел най-сетне, че всичко това наистина му се бе случило, че е имало мигове, в които е бил слаб и победен. Неведнъж се свиваше в някой ъгъл на стаята, в която живееше сега, разтреперан от глава до пети, облян в ледена пот и сълзи, които повече не можеше да преглъща. Неведнъж го обземаше желание да потърси спасение в неизчерпаемия запас от бутилки на Морик, ала не го правеше.