Скърцаше със зъби, стенеше от болка, ала не отстъпваше, твърдо решен да приеме миналото такова, каквото е и да продължи напред. И сам не знаеше откъде черпи сила и решителност, но подозираше, че те винаги са били там, макар и позаспали. Пробудила ги бе храбрата постъпка на Мералда. Девойката имаше да губи много повече, отколкото той, но това не я бе спряло и именно нейният жест му върна вярата в хората. Битката му с Ерту още не бе свършила, но Уолфгар бе разбрал едно — не можеше да се крие в бутилката до края на живота си.
Зимата вече привършваше, когато им се наложи да се бият срещу нова група орки. Схватката бе съвсем незначителна и приключи много бързо. Селяните бяха научили за предстоящото нападение и се бяха подготвили, посипвайки разтопен сняг върху полето край селото. Когато орките се появиха, земята вече беше покрита с хлъзгав лед, и противниковите стрели ги намериха, преди те да успеят да си възвърнат равновесието.
Повече смут в идиличното съществуване на Морик и Уолфгар внесе неочакваната поява на група лускански войници, изгубили се по време на една от обичайните си обиколки. Уолфгар бе сигурен, че най-малко един от стражите ги е разпознал, но или войниците бяха предпочели да си замълчат, или селяните не се интересуваха от миналото на своите гости. Каквато и да беше причината, след заминаването на отряда всичко продължи постарому.
Ето как зимата се оказа най-спокойната, която и двамата някога бяха преживявали, време на крайно необходим отдих, в който да си възвърнат силите. Пролетта дойде и макар че снегът все още не се беше стопил, приятелите се заеха да кроят планове.
— Край с разбойничеството по пътищата — напомни Уолфгар на Морик една вечер някъде към средата на Чес.
— Дума да няма — съгласи се лусканецът. — Онзи живот хич не ми липсва.
— Какво смяташ да правиш тогава?
— Боя се, че ще се върна в Лускан. У дома.
— И си сигурен, че няма да те разкрият? — разтревожено попита Уолфгар.
Морик се усмихна:
— Хората забравят бързо, приятелю — заяви той, а наум си каза, че се надява и мрачните елфи да забравят също толкова бързо, тъй като завърнеше ли се в Лускан, нямаше да може да държи Уолфгар под око, както му бяха наредили. — Откакто бяхме… изгонени, поне стотина злощастници са свършили върху Карнавала на затворниците, за радост на кръвожадната тълпа. За властите ще остана скрит, но много скоро ще си върна респекта на онези, от които имам нужда, за да оцелея на улицата.
Уолфгар кимна, без да се съмнява в думите му. Тук, в дивата пустош, Морик далеч не бе толкова опасен, колкото в Лускан, където нямаше равен със своите умения и лукавство.
— Ами ти? — попита Разбойника и сам се изненада от искрената загриженост в гласа си. — Долината на мразовития вятър? Ще се опиташ ли да откриеш някогашните си приятели?
Варваринът поклати глава. И сам не знаеше накъде ще поеме. До неотдавна предложението на Морик би му се сторило напълно нелепо, сега обаче се замисли. Дали наистина бе готов да се върне при Дризт, Бруенор, Кати-Бри, Гуенивар и Риджис? Беше ли успял да се отскубне от капана на демона и на бутилката? Беше ли постигнал мир с миналото си и с годините, прекарани в Бездната?
— Не — отвърна той и се запита дали някога ще види старите си приятели отново.
Морик кимна, макар че отговорът на Уолфгар го притесни. Не искаше варваринът да се върне с него в Лускан — да го предреши до неузнаваемост щеше да бъде почти непосилна задача. Ала истинската причина за тревогата беше друга. Морик не искаше мрачните елфи да заловят приятеля му.
— Прави те на глупак и цял Окни го знае, Фери! — изкрещя Присила.