— Не ме наричай така! — сопна се Ферингал, опитвайки се да избегне неприятния разговор. — Знаеш, че не обичам.
Присила обаче нямаше намерение да отстъпва.
— И сам виждаш колко напреднала е бременността й! Ще роди до две седмици.
— Варваринът беше огромен — изръмжа брат й. — Детето му също ще бъде голямо, затова си се заблудила.
— Детето ще бъде най-обикновено — отвърна Присила. — Както много скоро ще се убедиш.
Ферингал се накани да си тръгне.
— И се обзалагам, че ще бъде хубавко и ще има къдравата, кестенява коса на баща си — при тези думи той рязко се обърна и я изгледа ядовито. — На мъртвия си баща — довърши Присила, без изобщо да се стресне.
Ферингал прекоси няколкото метра, които го деляха от нея, и я зашлеви през лицето. Ужасен от собствената си постъпка, той отстъпи назад, стиснал глава в ръцете си.
— Горкичкият ми, измамен Фери — процеди през зъби Присила и го изгледа ядовито, притиснала длан до бузата си. — Много скоро ще научиш истината.
И тя излезе от стаята. Ферингал дълго остана на мястото си, мъчейки се да успокои дишането си.
Три дни след разговора им, снегът започна да се топи и двамата приятели се приготвиха за път. Най-нещастни от това бяха селяните, които никак не искаха да се разделят с тях, още повече че с идването на пролетта щяха да зачестят и нападенията на гоблини и орки. Ала двамата (и най-вече нетърпеливият Морик) бяха твърдо решени.
— Може би ще се върна — рече Уолфгар и наистина го мислеше — къде другаде можеше да отиде, след като оставеше Морик пред портите на Лускан?
Планинските пътеки бяха кални и доста опасни, та на двамата приятели честичко им се налагаше да вървят пеша, водейки конете си за поводите, но щом достигнаха равнината на север от Лускан, пътят стана доста по-лесен.
— Все още имаш каруцата и припасите, които оставихме в пещерата — отбеляза Морик и Уолфгар разбра, че приятелят му се чувства виновен, задето го изоставя.
— Пещерата надали е останала празна през зимата — отвърна той. — А и от припасите сигурно не е останало кой знае колко.
— Тогава вземи запасите на онези, които я обитават сега — намигна му Морик. — Предполагам, че са великани — нищо работа за Уолфгар.
Двамата се засмяха, но бързо станаха сериозни.
— Трябваше да останеш в селото — рече Морик. — Не можеш да се върнеш в Лускан заедно с мен, а селото с нищо не е по-лошо, от което и да е друго място, поне докато не решиш накъде да поемеш.
Бяха достигнали до кръстопът — едното му разклонение поемаше на юг, към Лускан, другото отиваше на запад. Морик се обърна към приятеля си и видя, че той се взира на запад, към малкото поселище, където бе хвърлен в тъмница и където Морик (поне според собствените си думи) го бе спасил от мъчителна смърт.
— Отмъщение ли замисляш?
Исполинът го изгледа объркано, после разбра.
— Не, не. Чудех се какво ли е станало с жената от замъка.
— Онази, която излъга, че си я изнасилил?
Уолфгар сви рамене:
— Тя беше бременна — обясни. — И изплашена до смърт.
— Смяташ, че е изневерила на съпруга си?
Варваринът сви устни и кимна.
— И после е решила да опази скъпоценната си репутация, като те натопи? — подигравателно подхвърли Морик — Типично за благородниците!
Уолфгар не каза нищо, макар да не беше съгласен — девойката изобщо не бе предвиждала той да бъде заловен, по-скоро бе разчитала той да остане далечно и загадъчно решение на нейните проблеми. Постъпката й може и да не беше особено почтена, но бе напълно разбираема.
— Досега трябва да е родила — промърмори той под носа си. — Чудя се какво ли е станало, когато са видели детето и са разбрали, че няма как да е мое.
Морик, който и преди беше чувал този тон, започна да се тревожи.
— Поне за твоята съдба няма да се чудя, ако решиш лично да провериш какво я е сполетяло — сухо отбеляза той. — Или мислиш, че можеш да се появиш там, без да те разпознаят начаса?
Уолфгар кимна в знак на съгласие, после се усмихна широко, което никак не се хареса на приятеля му:
— Ти обаче можеш.
Морик го изгледа изпитателно.
— Стига да не отивах в Лускан — рече той най-сетне.
— Където нямаш никаква спешна работа — напомни му варваринът.
— Зимата още не е свършила. Рискувахме дори само като тръгнахме на път толкова рано. Всеки момент може да се извие нова буря и да ни затрупа със сняг до кръста — опита се да протестира Разбойника, ала по гласа му Уолфгар разбра, че вече обмисля все още неизреченото предложение.