— Бурите на юг от планината не са толкова страшни.
Морик се изсмя подигравателно.
— Една последна услуга? — помоли го Уолфгар.
— Защо изобщо те е грижа? — направи още един опит да го откаже лусканецът. — Та тя едва не стана причина да загинеш от смърт, която би се понравила на кръвожадната тълпа от Карнавала на затворниците.
Варваринът сви рамене — и сам не бе сигурен защо, но бе твърдо решен да го стори.
— Един последен жест на приятелство — предложи той. — За да се разделим подобаващо, с искрената надежда някога отново да се срещнем.
Морик изсумтя пренебрежително:
— Как ли пък не! Само си търсиш извинение за още една битка рамо до рамо с мен — заяви той полу на шега. — Признай си — без мен не си никакъв боец!
Уолфгар избухна в смях, после лицето му отново придоби умолително изражение.
— Добре де, добре! Да вървим! — отстъпи Морик, напълно според очакванията на варварина. — Още веднъж ще изиграя ролята на лорд Брандебург. Само се надявам, че предишния път не са свързали внезапното ми тръгване с твоето бягство и са го сметнали за обикновено съвпадение.
— Ако ме заловят — успокои го Уолфгар, а под гъстата му брада плъзна насмешлива усмивка, — най-искрено ще ги уверя, че нямаш пръст в бягството ми.
— Просто не можеш да си представиш как ме успокои! — сухо отбеляза Морик и го побутна напред по пътя, който водеше на запад… където несъмнено ги очакваха единствено неприятности.
Двадесет и пета глава
Прояснение
Два дни по-късно снежната буря, която Морик беше предрекъл, наистина връхлетя, но силата й беше поукротена донякъде от настъпващата пролет и пътят остана проходим. Двамата приятели упорито вървяха напред, като много внимаваха да не се отклонят от пътеката. Уолфгар непрекъснато караше Морик да бърза и така, въпреки лошите условия, те скоро достигнаха първите фермерски къщи и каменни колиби. За щастие, времето беше на тяхна страна — нямаше любопитни лица, които да надзъртат иззад спуснатите пердета на прозорците, а и надали някой би успял да ги различи в снежната вихрушка, плътно загърнати в дебели кожи.
Не след дълго Уолфгар вече чакаше, скрит на сухо в подножието на един хълм, докато Морик-лорд Брандебург от Града на бездънните води пое към селото. Времето минаваше, денят започна да преваля, бурята продължаваше да бушува, а Морик не се връщаше. Уолфгар напусна подслона си и се приближи до селото, избирайки място, от което да вижда замъка Ок. Дали пък Морик не беше разкрит? И ако се беше провалил, не трябваше ли той да се опита да му помогне?
Варваринът се засмя. Много по-вероятно бе приятелят му да е останал в замъка, за да сподели вкусната вечеря на домакините. Сигурно точно в този момент се грееше на топлия огън и сладко похапваше. Уолфгар се върна обратно при коня си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.
Най-сетне Разбойникът се появи с мрачно изражение на лицето.
— Не бях посрещнат особено сърдечно — обясни той.
— Да не би да са те разкрили?
— Не. Приеха ме като лорд Брандебург, но както се опасявах, внезапното ми изчезване по същото време, по което ти избяга, им се е сторило странно.
Уолфгар кимна — бяха предположили, че може да стане така.
— Тогава защо те пуснаха да си отидеш? — попита той.
— Успях да ги убедя, че е било просто съвпадение. Иначе бих ли посмял да се върна? Разбира се, наложи ми се да споделя вечерята им, за да ги накарам да ми повярват.
— Разбира се — съгласи се Уолфгар с насмешка в гласа. — Ами лейди Мералда и детето? Видя ли ги?
Морик свали седлото на коня си и се зае да вчеше животното, сякаш се подготвяше за дълъг път.
— Време е да се махаме — отсече той. — Колкото се може по-далеч оттук.
— Ами лейди Мералда? — вече истински разтревожен настоя варваринът.
— Нямаме съюзници по тези земи, нито дори познати, които да са в настроение да посрещат гости. Най-добре ще е за Уолфгар, за Морик и за лорд Брандебург да оставят това жалко местенце зад гърба си и никога да не се връщат.
Уолфгар се приведе и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да се обърне към него.