— Какво става с лейди Мералда?
— Родила е вчера късно вечерта — неохотно отговори Морик и очите на варварина се разшириха от тревога. — И тя, и детето са добре — побърза да добави лусканецът. — Засега.
И като се отскубна от хватката на приятеля си, продължи да се занимава с коня си. Почти веднага обаче отново се обърна, усетил погледа на Уолфгар върху себе си.
— Виж, тя им каза, че си я изнасилил — напомни той. — Най-вероятно се е опитала да прикрие някоя своя авантюра. Излъгала е, обричайки те на позорна смърт, за да прикрие изневярата си.
Уолфгар само кимна — това го знаеше и той.
Морик го изгледа изпитателно, учуден от спокойствието му — в крайна сметка, ставаше въпрос за жената, заради която варваринът беше бит и унижаван и едва не бе срещнал смъртта си.
— Е, сега са възникнали съмнения относно бащата на детето — продължи той. — Родило се е твърде скоро след нашето нападение и мнозина в селото и в замъка не й вярват.
Уолфгар въздъхна дълбоко:
— Подозирах, че може да стане така.
— Освен това подочух слухове за някакъв младеж, който паднал от една скала в деня на сватбата. Умрял с нейното име на уста.
— И лорд Ферингал смята, че детето е негово? — досети се варваринът.
— Не непременно — отвърна Морик. — Сигурно е, че детето е заченато преди сватбата, независимо дали от теб, или от другиго. Ферингал го знае, но сега започва да се пита дали жена му не е легнала с друг по собствено желание, а след това да е скалъпила историята за нападението.
— Изнасилената жена не носи вина за случилото се — отбеляза Уолфгар, за когото най-сетне всичко си идваше на мястото.
— Докато жената, изменила на мъжа си… — Морик остави думите да увиснат злокобно във въздуха.
Варваринът отново въздъхна и излезе на пътя, където в далечината се виждаше замъка Ок.
— Какво ще стане с нея? — попита той.
— Бракът ще бъде разтрогнат, това е сигурно — отвърна Морик, който бе живял в обществото на хората достатъчно дълго, за да знае каква е практиката в подобни случаи.
— А лейди Мералда ще бъде прокудена от замъка? — с надежда добави Уолфгар.
— Ако има късмет, ще я прогонят от тези земи, без титла и без пукнат грош.
— А ако няма късмет?
Морик направи гримаса.
— Благороднически жени нерядко са били наказвани със смърт за такова провинение.
— Ами детето? — продължи да разпитва Уолфгар с нарастващо притеснение, докато споменът за едно от най-страшните мъчения на Ерту си запробива път към повърхността на съзнанието му.
— Ако има късмет — ще бъде завинаги изгонено от тези земи. Но се боя, че изгледите да се отърве само с това са далеч по-малки от тези майка му да се размине само с пропъждане. Доста е сложно. Детето представлява заплаха както за владенията на лорда, така и за гордостта му.
— Биха убили едно невинно бебе? — не можеше да повярва Уолфгар, стиснал зъби в отчаян опит да спре надигащия се в него спомен.
— Гневът на измамения благородник не е за подценяване — мрачно отвърна Морик. — Лорд Ферингал не може да прояви слабост, защото така рискува да загуби не само уважението на селяните, но и земите си. Мръсна, оплетена работа, дума да няма. А сега да се махаме.
Уолфгар вече бе тръгнал, само че не натам, накъдето смяташе приятелят му. Морик побърза да го настигне.
— Какво смяташ да правиш? — попита той, разпознал изражението върху лицето му.
— Още не знам — заяви Уолфгар, ускорявайки крачка, та Разбойника трябваше да полага огромни усилия, за да не изостава. — Но нещо трябва да се направи.
Когато стигнаха до селото, времето отново им се притече на помощ и те не срещнаха никого. Дълбоко замислен, варваринът се загледа към моста, отвеждащ до замъка Ок.
— Нека някой отнесе детето далеч от замъка, както възнамерявахме преди — предложи Темигаст на господаря си, който неспокойно крачеше напред-назад.
— Сега е различно — процеди младият лорд и удари с юмрук по бедрото си.
Погледът му неволно се насочи към Присила, която се бе разположила в едно кресло, с усмивка, която сякаш казваше: „Не те ли предупредих да не се жениш за селянка!“.
— Нима нещо се е променило оттогава? — трезво, както винаги, рече старият иконом.
Присила изсумтя:
— Не знаеш ли да броиш?