— Укрепете вратата! — успя да се провикне един от войниците.
Вратата на замъка се открехна едва-едва и някой надникна иззад нея. Виждайки връхлитащия исполин, стражът се опита да я затвори, но Уолфгар го изпревари и го блъсна с все сила. Войникът се развика за помощ и само след миг варваринът усети как тежестта от другата страна се увеличава — явно още един пазач бе дотичал при другаря си.
— И аз идвам! — обади се Морик. — Макар че само боговете знаят защо!
Ала Уолфгар бе далеч оттам, в едно мрачно, обвито в задушливи мъгли място, където предсмъртните писъци на собственото му дете прорязваха въздуха и се забиваха в него като стрели. Със страховит рев на уста той впрегна цялата си сила и вратата най-сетне поддаде, запращайки двамата стражи в отсрещната стена, сякаш бяха деца.
— Къде е тя? — кресна варваринът, но още преди да довърши, Лиам Уудгейт нахлу в приемната зала с меч в ръка.
— Време е да си платиш, куче! — провикна се кочияшът и се нахвърли отгоре му.
В последния момент обаче, издърпа оръжието си обратно, завъртя го и се престори, че се кани да нанесе страничен удар. Вместо това отново обърна меча си и замахна.
Лиам беше добър, в цял Окни никой не въртеше меча по-добре от него и той го знаеше. И точно затова му бе толкова трудно да проумее как така мечът на Уолфгар се провря под оръжието му толкова бързо и го отмести настрани, нито как самият варварин, напук на огромния си ръст, успя да се завърти така светкавично и да пъхне ръка под неговата. Лиам знаеше на какво е способен и затова не разбираше как е възможно хитрото му нападение да се обърне срещу него и то по този начин. Единственото, което разбираше, бе, че внезапно се е оказал притиснат до каменната стена, с ръце, извити зад гърба, а разяреният исполин дишаше във врата му:
— Лейди Мералда и детето! Къде са?
— Ще умра, преди да ти кажа! — заяви Лиам и Уолфгар засили натиска върху него.
Горкият гном бе сигурен, че наистина ще умре, но въпреки това стисна зъби и не каза нищо, напук на болката.
Уолфгар го обърна с лице към себе си и го блъсна в стената, после още веднъж, толкова силно, че Лиам не можа да се задържи на крака и се плъзна по пода на стаята, при което едва не препъна появилия се на прага Морик.
Двамата приятели се втурнаха към вътрешността на замъка. Чуха гласове и Разбойника връхлетя през една двойна врата, право в уютната всекидневна, която се намираше от другата страна.
— Лорд Брандебург? — сепна се Присила, после изпищя, зърнала показалия се след Морик варварин.
— Къде са лейди Мералда и детето? — ревна Уолфгар.
— Не причини ли вече достатъчно неприятности? — пристъпи напред Темигаст.
Уолфгар срещна погледа му и без да отмества очи, заяви:
— Предостатъчно. Но не тук.
При тези думи старият иконом направи крачка назад.
— Къде са? — настоя исполинът и пристъпи към Присила.
— Крадци! Убийци! — изпищя тя и се олюля.
Уолфгар срещна погледа на Темигаст и с изненада го видя как кимва и посочва близкото стълбище.
В този момент, Присила Ок изскочи от стаята и хукна нагоре по стълбите.
— Знаеш ли какво ми причини? — попита лорд Ферингал, застанал край леглото, в което Мералда лежеше полуизправена, с малкото си момиченце до себе си. — Какво причини на нас? На Окни?
— Моля те, опитай се да ме разбереш! — проплака младата жена.
Лицето на Ферингал се разкриви от болка и той притисна юмруци до очите си. Миг по-късно се съвзе и посегна към детето. Мералда се опита да му попречи, но все още бе твърде слаба и политна назад.
— Какво ще правиш?
Ферингал отиде до прозореца и дръпна пердетата.
— Сестра ми казва, че трябва да го хвърля в морето — процеди той през зъби. — Та завинаги да се отърва от доказателството за твоята измяна.
— Моля те, Ферингал, недей…
— Всички казват така — продължи Ферингал, сякаш тя изобщо не беше проговаряла, й вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. — Детето на Джака Скъли.
В зачервените очи на Мералда проблесна ужас.
— Как можа? — кресна Ферингал и погледна първо към бебето в ръцете си, а после към отворения прозорец.