— За да му напомня постоянно за сегашното му страдание, а на теб — за изречената лъжа? — меко каза Уолфгар, не за да й причини ненужна болка, а защото това бе самата истина. — А и така детето ще остане близо до злата му сестра.
Мералда сведе поглед, приела най-сетне горчивата действителност. Дъщеря й никога нямаше да бъде в безопасност в Окни.
— Кой би се грижил за нея по-добре от мен? — неочаквано рече варваринът, а в гласа му се промъкнаха решителни нотки; той сведе поглед към детето в ръцете си и по лицето му се разля топла усмивка.
— Наистина ли ще го сториш?
— На драго сърце!
— Ще се грижиш за нея? — настояваше Мералда. — Ще й разкажеш за майка й?
Уолфгар кимна.
— Още не знам накъде ще поема — обясни той. — Но предполагам, че няма да е много далеч оттук. Може би един ден ще се върна или поне тя ще го стори, та макар и отдалеч да зърне майка си.
Горчиви ридания разтърсиха тялото на младата жена, лицето й бе мокро от сълзи. Уолфгар хвърли поглед към вратата, за да е сигурен, че не го наблюдават, наведе се и я целуна по бузата.
— Така е най-добре — тихичко каза той. — Или не ми вярваш?
Мералда го погледна — мъжа, който бе рискувал всичко, за да спаси нея и детето й, въпреки че те с нищо не бяха заслужили героизма му — и кимна.
От очите й продължаваха да се стичат сълзи и Уолфгар, който прекрасно разбираше болката й, пристъпи към нея, така че тя да помилва детето и да го целуне за последен път. Когато обаче Мералда понечи да го вземе, варваринът се отдръпна назад. Девойката се усмихна с горчиво разбиране.
— Сбогом, малка моя — промълви тя, хлипайки, и извърна поглед.
С един последен поклон Уолфгар се обърна и излезе от стаята, притиснал бебето в обятията си.
Откри Морик в коридора да раздава нареждания — за храна, за дрехи и, разбира се, за злато, та да можели с приятеля му да се настаняват само в хубави странноприемници заради детето. И така варваринът, лусканският разбойник и новороденото момиченце прекосиха замъка, без никой да се опита да ги спре, сякаш лорд Ферингал бе наредил да им разчистят пътя, та двамата крадци и незаконното дете на съпругата му веднъж завинаги да се махнат от дома и от живота му.
Присила обаче имаше други намерения. Натъкнаха се на нея на първия етаж, където тя се опита да откопчи момиченцето от ръцете на варварина, вперила дързък поглед в лицето му, сякаш го предизвикваше да я удари. Уолфгар я задържа настрана, а изражението му даваше ясно да се разбере, че е готов да я прекърши на две, за да защити детето. Накрая, с отвратено сумтене, Присила запрати дебела, вълнена завивка срещу него и с едно последно яростно изръмжаване напусна стаята.
— Тъпа крава — промърмори Морик под носа си.
Уолфгар се засмя развеселено и загърна момиченцето с топлото одеяло, така че то най-сетне спря да плаче. Отвън денят вече преваляше, но бурята бе стихнала и облаците се разпръскваха, подгонени от бързия вятър. Портата беше отворена, а от другата страна на мостчето Темигаст държеше поводите на два коня. Лорд Ферингал също бе там, застанал до своя иконом.
Младият благородник дълго гледа Уолфгар и детето в ръцете му и най-сетне проговори:
— Ако някога отново се върнеш…
— Защо да се връщам? — прекъсна го варваринът. — Дъщеря ми е вече у мен, а в Долината на мразовития вятър я очаква живот на кралица. Не си и помисляй да тръгнеш след мен, за да си отмъщаваш, ако не искаш да срина и замъка, и цялото ти село със земята.
— Защо да го правя? — също така сурово отвърна Ферингал. — Съпругата ми е с мен, моята красива, невинна съпруга, която ми се отдава сама, от обич към мен, а не надвита от животинска сила.
Този последен опит на младия благородник да излекува нараненото си мъжко достойнство, красноречиво говореше, че вече е простил на Мералда или че много скоро ще го стори. Незнайно как, като по чудо, отчаяният, импровизиран план на Уолфгар бе подействал. Варваринът прехапа устни, за да не се разсмее на цялата тази нелепица (Ферингал си бе заслужил този момент на мнимо тържество) и дори не мигна, когато младият лорд се изпъчи и с гордо вдигната глава се запъти обратно към топлия си дом и жена си.
Темигаст обаче остана и подаде юздите на двамата приятели.
— Не е твоя — неочаквано каза той.
Уолфгар, който тъкмо се качваше на един от конете, се престори, че не го е чул.