— Не се бой — няма да издам тайната ти. А и лейди Мералда, чийто живот спаси днес, тя също няма да каже никому — продължи икономът. — Достоен мъж си ти, Уолфгар, сине на Беорнегар, от племето на Лоса от Долината на мразовития вятър.
Исполинът примига, слисан както от неочаквано топлите думи, така и от факта, че този човек знае толкова много за него.
— Магьосникът, който те залови, му е казал — предположи Морик. — Ненавиждам магьосници!
— Никой няма да ви преследва — обеща Темигаст. — Имате думата ми.
И той наистина я удържа — Морик и Уолфгар стигнаха до подслона, където бяха оставили своите коне, без никакви неприятности, след което продължиха на изток, оставяйки Окни завинаги зад себе си.
— Какво има? — попита Уолфгар по-късно същата нощ, забелязал развеселеното изражение на приятеля си.
Двамата се бяха свили край един добре напален огън, така че на детето да му е колкото се може по-топло. Морик се усмихна и вдигна две бутилки — едната беше пълна с козе мляко за бебето, в другата имаше силен алкохол. Уолфгар взе тази с млякото.
— Никога няма да те разбера, приятелю — отбеляза Разбойника.
Варваринът се усмихна, но не каза нищо. Какво ли знаеше Морик за прекрасните времена с Дризт и останалите, или пък за тройно по-ужасните години, прекарани в Бездната, за Ерту и децата, погубени пред очите му!
— Има и по-лесни начини да се припечели нещо — продължи лусканецът и Уолфгар го изгледа смразяващо. — Нали смяташ да продадеш детето?
Варваринът се изсмя.
— Можеш да й вземеш добри пари — настоя Морик, отпивайки голяма глътка от бутилката.
— На света няма толкова пари — отсече Уолфгар и се обърна към момиченцето, което се размърда и изгука щастливо.
— Не ми казвай, че си намислил да я задържиш! Какво ще правим с нея? Какво ще правиш ти с нея, независимо къде смяташ да отидеш? Да не си си изгубил ума!
Уолфгар се навъси, издърпа бутилката от ръцете му и го блъсна на земята — по-красноречив отговор от каквито и да било думи.
— Та тя дори не е твоя! — напомни му Разбойника.
Морик дори не подозираше колко греши.
Епилог
Морик огледа за последен път дегизировката на приятеля си и въздъхна безпомощно. Не можеше да направи кой знае какво, за да промени вида на един двуметров, сто и четирийсеткилограмов рус варварин.
Уолфгар беше гладко обръснат (за първи път от завръщането си от Бездната), а Морик го бе научил как да върви така, че да изглежда по-нисък, с по превит гръб и присвити ръце, така че те да не му стигат чак до коленете. Пак Морик му бе намерил чифт кафяви, свещенически одежди с надиплена яка, та Уолфгар да може да свие глава в раменете си, без това да бие на очи.
Въпреки това Разбойника не бе доволен от крайния резултат, не и когато от него зависеше толкова много.
— Защо не изчакаш отвън — предложи той, сигурно за десети път, откакто Уолфгар му бе съобщил какво възнамерява да прави.
— Не — отвърна варваринът. — Те няма да дойдат заради теб. Това е нещо, което трябва да сторя сам.
— Да убиеш и двама ни? — язвително подхвърли Морик, но Уолфгар не му обърна внимание.
— Да вървим — подкани го той, а когато приятелят му понечи да възрази, затисна устата му с ръка и го завъртя с лице към градската порта, която се издигаше в далечината.
С една последна въздишка и примирено поклащане на глава Морик пое към Лускан. За огромно облекчение и на двамата (последното, което Уолфгар искаше, бе да го разкрият, докато детето е у него), никой не ги разпозна и те влязоха в града, където пролетните празненства бяха в разгара си.
Нарочно бяха дошли едва привечер и още щом оставиха градската стена зад гърба си, Уолфгар се насочи към Улицата на полумесеца. В „Кривата сабя“ все още нямаше почти никого и той отиде на бара, край който вече се беше разположил Йоси Локвата.
— Какво ще пиете? — попита Арумн Гардпек, ала миг по-късно думите заседнаха в гърлото му, а очите му се разшириха от смайване. — Уолфгар!
Разнесе се силно дрънчене, сякаш някой бе изпуснал тежък поднос и когато се обърна, варваринът видя Дели Кърти да се взира изумено в него. Йоси Локвата изпищя и направи крачка назад.
— Добра среща, Арумн — поздрави Уолфгар. — Ще пия само вода.
— Какво правиш тук? — в гласа на кръчмаря имаше страх и неприкрито подозрение.