— Разчитам, че наистина ще го сториш — рече Арумн. — Ще чакам да се върнете.
Уолфгар му стисна ръката, потупа Йоси по рамото и поведе Дели навън.
Двамата излязоха от „Кривата сабя“, оставяйки голяма част от живота си зад себе си.
Лорд Ферингал и Мералда се разхождаха из пролетната градина и се наслаждаваха на уханията и пъстрите й багри. Планът на Уолфгар беше сработил. Ферингал и всички в Окни отново вярваха, че Мералда е невинна жертва — тя бе спасена от позор, а младият благородник — от присмех.
Наистина, девойката все още страдаше заради загубата на детето си, ала това, също както бракът й, щеше да се оправи с времето. Тя не спираше да си повтаря, че момиченцето е с достоен и силен мъж, много по-добър баща, отколкото Джака Скъли някога щеше да бъде. Безброй пъти плака за детето си, ала винаги си казваше, че така е най-добре за всички, напомняше си, че животът й бе хилядократно по-добър, отколкото някога си бе мечтала, особено след всички грешки, които беше допуснала и факта, че се бе родила в обикновено, бедняшко семейство. Майка й и баща й бяха здрави, а Тори я посещаваше всеки ден, подскачаше весело из градината и замъка и присъствието й дразнеше Присила повече дори от това на Мералда.
И ето че сега младата жена се наслаждаваше на пролетта заедно със своя съпруг и постепенно свикваше с новия си живот. Изведнъж Ферингал щракна с пръсти и се отдръпна от нея. Тя го изгледа любопитно.
— Забравих нещо — обясни той и като й даде знак да почака, хукна към замъка (при което едва не събори появилата се на градинската портичка Присила).
Присила, разбира се, не вярваше и думичка от историята на Уолфгар. Свъсила заплашително вежди, тя влезе в градината, Мералда обаче не й обърна никакво внимание и пристъпи към каменната стена, за да погледа морето.
— Оглеждаш се за някой нов любовник, предполагам — промърмори по-възрастната жена, докато минаваше покрай нея.
Присила често хвърляше подобни отровни забележки в лицето на снаха си, но тя рядко й обръщаше внимание.
Не и този път. Сложила ръце на кръста си, Мералда застана пред нея:
— Ти никога не си изпитвала искрени чувства, нито веднъж през целия си жалък живот, Присила Ок. И затова си изпълнена с толкова горчивина и злост. Не ме съди.
Присила цялата затрепери от възмущение, а очите й се разшириха от изненада, че някой бе дръзнал да й говори по този начин:
— Молиш ме…
— Не те моля — сряза я Мералда. — Казвам ти.
Присила се изпъна и я зашлеви през лицето.
Разгневена, младата жена й отвърна със същото.
— Не ме съди или ще отворя очите на брат ти за истинската ти същност — тонът на Мералда бе толкова спокоен, така хладно пресметлив, че Присила почервеня от безсилна ярост. — Замисляла ли си се какъв би бил животът ти в селото, сред обикновените хора?
Още преди тя да довърши, мъжът й се затича към нея, стиснал прекрасен букет в ръка, букет за скъпата му Мералда. Един-единствен поглед към влюбения Ферингал бе достатъчен, за да накара Присила да проплаче с глас и да се втурне обратно към замъка.
Брат й я изгледа учудено, но напоследък толкова слабо го вълнуваше какво мисли или прави тя, че дори не си направи труда да попита Мералда какво се е случило.
Младата жена проследи с поглед отдалечаващата се Присила, а усмивката, разляла се по лицето й, бе предизвикана от нещо повече от удоволствие от милия подарък на Ферингал.
След като се сбогува с Уолфгар и Дели, Морик се зае да си възвърне изгубените позиции на лусканските улици. Нае си стая в една странноприемница на Улицата на полумесеца, но рядко се задържаше в нея, тъй като беше прекалено зает да разкрива истинската си самоличност пред онези, от които се нуждаеше, и да си създава нова (под името Бърглар Брандебург) пред онези, които не биваше да знаят кой е.
Само след една седмица мнозина кимаха почтително, когато го видеха да се задава по улицата. След един месец вече не се боеше от възмездието на властите. Беше си у дома и много скоро всичко щеше да си бъде както в дните, преди Уолфгар да се появи в Лускан.
Точно с тази мисъл той излезе от стаята си една вечер… и вместо в коридора на странноприемницата, попадна в нещо като тунел, който го повлече надолу и надолу, докато накрая не се озова в кръгла, кристална стая.