Все още замаян от главоломното спускане, Морик посегна към кинжала си, но после видя тъмните фигури край себе си и прояви достатъчно разум да не оказва съпротива на двама елфи на мрака.
— Познаваш ме, Морик — рече Кимуриел Облодра и пристъпи към него.
Морик наистина го разпозна — елфическият пратеник, дошъл при него преди една година със заръка да държи Уолфгар под око.
— А това е приятелят ми, Рай’ги — учтиво рече Кимуриел и кимна към другия елф, който стоеше малко по-надалеч с опасно изражение на лицето. — Не те ли помолихме да следиш едного на име Уолфгар?
Морик заекна, чудейки се какво да отвърне.
— Н-н-но… но това беше преди една година! Оттогава не съм чул нищо от вас.
— А ето, че сега се криеш, защото знаеш престъплението си спрямо нас — продължаваше Кимуриел.
— Моите предполагаеми престъпления са други — опита се да обясни Морик, макар да му се струваше, че стените се затварят около него. — Крия се от лусканските власти, не от вас.
— От тях се криеш? — обади се другият елф. — Мога да ти помогна.
И той пристъпи напред с вдигнати ръце. Огнени струи изскочиха от върховете на пръстите му, обгориха лицето на Разбойника и подпалиха косата му. Той изрева и се хвърли на пода, притиснал ръце към опърлената си кожа.
— Е, вече изглеждаш различно — отбеляза Кимуриел и двамата елфи избухнаха в ехиден смях.
После го извлякоха нагоре по стълбите на кулата в друга стая, където един елф с обръсната глава и шапка с голямо, пурпурно перо, се бе разположил в удобно кресло.
— Моите извинения, Морик — рече той. — Помощниците ми са доста раздразнителни.
— Останах край Уолфгар в продължение на месеци — в гласа на Морик вече се прокрадваха истерични нотки. — Обстоятелствата ни принудиха да се разделим и го прогониха от Лускан. Мога да го открия…
— Не е необходимо — прекъсна го елфът и успокоително вдигна ръка. — Аз съм Джарлаксъл от Мензоберанзан и ти прощавам.
Морик прокара ръка през остатъка от косата си, сякаш за да каже, че тази „прошка“ е малко позакъсняла.
— Възнамерявах да направя Уолфгар свой основен търговски съдружник в Лускан, мой представител тук — обясни Джарлаксъл. — Но сега, когато него го няма, тази роля се пада на теб.
Морик примига, а сърцето му прескочи един удар.
— Ще се сдобиеш с власт и богатства, каквито не си и сънувал — продължи Джарлаксъл и Разбойника му повярва. — Няма да има нужда да се криеш от властите. Даже обратното, всички ще се втурнат да те канят в домовете си, копнеещи да бъдат в добри отношения с теб. А ако някога поискаш да се… отървеш от някого, това също ще бъде уредено без проблем.
Морик облиза изгорените си устни.
— Звучи ли ти това като позиция, която би се понравила на Морик Разбойника? — попита Джарлаксъл и двамата си размениха лукав поглед. — Но те предупреждавам — каза наемникът и се надигна от стола си, а очите му проблеснаха заплашително, — ако някога ме предадеш, приятелят ми Рай’ги на драго сърце отново ще промени външния ти вид.
— Колкото пъти се наложи! — щастливо потвърди Рай’ги.
— Ненавиждам магьосници! — промърмори Морик под носа си.
Уолфгар и Дели спряха поглед върху Града на бездънните води. Великолепният град. Най-прекрасният и могъщ град по Саблен бряг; място, където и най-славните мечти ставаха реалност.
— Къде мислиш да отседнем? — попита щастливата Дели, люлеейки нежно детето в ръцете си.
Уолфгар поклати глава.
— Имам пари, но не знам колко дълго ще ни се наложи да останем.
— Да не мислиш да се заселим тук?
Варваринът сви рамене — и сам не знаеше. Всъщност, причината, довела го в Града на бездънните води, беше друга — надеждата, че капитан Дюдермонт и „Морски дух“ може да са в пристанището или скоро ще се появят, както правеха винаги. По лицето му се разля широка усмивка.
— Плавала ли си някога? — обърна се той към жената до себе си, жената, която сега бе негова спътница и най-добрата му приятелка.
Беше време да си върне Щитозъб.