— Капитан Дюдермонт от „Морски дух“ — обясни приятелят му. — Страшилище за всички пирати, кръстосващи Саблено море. Очевидно се познавате.
— Веднъж плавах заедно с него… в един друг живот — рече исполинът.
— Имам много приятели, които се подвизават из моретата и които биха платили пребогато, за да бъде премахнат Дюдермонт — заговорнически прошепна Морик и се приведе към варварина. — Защо да не използваме познанството ти с него, за да припечелим нещичко?
Още преди Разбойника да довърши, Уолфгар го сграбчи за гърлото и се изправи. Колкото и несигурно да се държеше на краката си, исполинът все още имаше достатъчно сила, за да вдигне дребния мъж с една ръка и да го притисне до стената на близкия склад.
Морик, чиито крака се полюшваха на десетина сантиметра над земята, бръкна в един от джобовете си и стисна скрития там нож. Нож, който знаеше, че ще успее да забие с лекота в сърцето на пияния Уолфгар. Не го направи, защото и Уолфгар не му стори нищо, дори не се опита да го удари, пък и Морик все още не бе забравил крайно обезпокоителния факт, че от варварина се интересуваха елфи на мрака. Как щеше да оправдае постъпката си пред тях, ако го убиеше? И какво щеше да стане с него, ако не успееше да довърши варварина с един удар?
— Ако някога отново ме помолиш за подобно нещо, ще… — без да довърши заплахата си, Уолфгар го пусна на земята и рязко се обърна, при което се олюля и едва не падна от кея.
Морик разтърка натъртеното си гърло, за миг зашеметен от яростния изблик на приятеля си, после обаче размисли и кимна. Очевидно бе докоснал болно място, рана, наново отворена от неочакваната поява на капитан Дюдермонт. За кой ли път се разиграваше вечната битка между минало и настояще, битка, на която Морик и преди бе ставал свидетел при вида на хора, поели към дъното. Да види човека, с когото бе плавал през всички тези години, несъмнено се бе оказало повече, отколкото изстрадалият варварин можеше да понесе. Да погледне на сегашното си съществувание в светлината на някогашния си живот за Уолфгар бе невъзможно. Морик се усмихна и не каза нищо повече — отлично разбираше, че душевната борба на приятеля му, минало срещу настояще, съвсем не бе свършила.
Може би настоящето щеше да надделее и Уолфгар щеше да се вслуша в изгодното му предложение. Ако ли не, Морик щеше да действа сам и без знанието на варварина, да извлече изгода от познанството му с капитана на „Морски дух“.
Морик прости на Уолфгар задето го беше нападнал. Засега…
— Не ти ли се иска отново да поемеш на път с него? — уж небрежно попита той.
Уолфгар приседна тромаво и го изгледа недоумяващо изпод натежали клепачи.
— Трябва да се грижим кесиите ни да са пълни — напомни му Морик. — Струва ми се, че работата при Арумн започва да ти дотяга. Може би няколко месеца по море…
Уолфгар му махна да замълчи, обърна се и се изплю във водата. Миг по-късно се преви одве и повърна.
Морик го наблюдаваше отстрани, със смесица от съжаление, отвращение и гняв. Да, разбра престъпникът извън всяко съмнение, той щеше да се добере до Дюдермонт, със или без съгласието на Уолфгар. Щеше да използва приятеля си, за да открие слабото място на прословутия капитан. За миг Морик бе обзет от чувство за вина. Все пак, Уолфгар му беше приятел, но такъв бе законът на улицата и никой разумен човек не би изпуснал подобна златна възможност да си напълни кесията.
— Миришеш, че Морик го свърши? — бяха първите думи на Тий-а-никник, когато се събуди в някаква затънтена уличка.
Крийпс Шарки го изгледа неразбиращо иззад една купчина боклук наблизо, после си преведе странния въпрос.
— Мислиш, приятелю, не миришеш — поправи го той.
— Миришеш, че го сторил?
Подпрян на един лакът, Крийпс изсумтя и обходи зловонната уличка с погледа на единственото си здраво око.
Разбрал, че няма да получи отговор, Тий-а-никник здравата го плесна по тила.
— Какви ги вършиш? — възропта Крийпс и опита да се обърне, но не можа и се пльосна по очи на земята.
— Морик го свърши? — повтори татуираният пират, когато другарят му се завъртя по гръб и му хвърли сърдит поглед. — Убие Дюдермонт?
Крийпс се изхрачи и с огромно усилие успя да се надигне и да седне:
— Ами… — съмнението в гласа му бе съвсем явно. — Морик е коварен тип, тъй си е, ама не е от категорията на Дюдермонт. Мен ако питаш, не на капитана, а на Морик му се пише лошо.