— Какво си намислил? — попита Йоси.
Без да му обръща внимание, Арумн отиде до леглото на Уолфгар и здравата разтърси спящия варварин. Трябваше да го стори още два пъти, преди исполинът най-сетне да надигне глава и да го погледне през полузатворени очи.
— Повече нямаш работа тук — твърдо заяви ханджията и отново го разтърси. — Не мога да ти позволя да причиняваш това на заведението и на приятелите ми. Таз’ вечер не те ща в общата стая. Събирай си нещата и си хващай пътя, където и да води той. Ще ти оставя кесия с пари, за да се установиш, където решиш. Поне това ти дължа.
Уолфгар не каза нищо.
— Чуваш ли ме? — настоя Арумн.
Варваринът кимна и му изръмжа да се пръждосва, а после замахна, за да го отпрати. Колкото и да бе замаян от съня и алкохола, все пак му бе останала достатъчно сила, та кръчмарят да полети назад.
От гърдите на Арумн се откъсна още една въздишка и той си тръгна, клатейки глава. Йоси остана след него, загледан в проснатия на леглото исполин и стаята му, но най-вече във великолепния боен чук, подпрян в далечния ъгъл.
— Дължа му го — рече капитан Дюдермонт на Робилард.
Двамата стояха до перилата на все още закотвения и вече почти напълно поправен „Морски дух“.
— Само защото веднъж е плавал заедно с теб? — скептично попита магьосникът.
— Не просто плавал.
— Е, вярно — съгласи се Робилард. — Помогнал ти е, но ти си му се отплатил, нали така? Откарал си него и приятелите му чак до Мемнон и обратно?
Дюдермонт сведе глава и се замисли за миг, после вдигна поглед към магьосника.
— Дължа му го не заради някакви отдавнашни уговорки и услуги, а защото станахме приятели — обясни той.
— Та ти едва го познаваш!
— Но познавам прекрасно Дризт и Кати-Бри — възрази капитанът. — Малко ли години плаваха заедно с нас? Нима можеш да отречеш нашето приятелство?
— Но…
— И защо пренебрегваш отговорността ми към тях така леко?
— Но той не е нито Дризт, нито Кати-Бри — напомни му Робилард.
— Не, но е техен скъп приятел и човек в нужда.
— Който не иска помощта ти — довърши магьосникът.
Дюдермонт отново сведе глава. Робилард като че ли имаше право — Уолфгар наистина бе отказал предложената му помощ, а след като бе видял състоянието му, капитанът силно се съмняваше, че би могъл да стори каквото и да било, за да го върне назад от пътя на падението.
— Длъжен съм да опитам — заяви той миг по-късно, без да вдига очи.
Робилард не се помъчи да го разубеждава, разбрал от тона на своя капитан, че не бива да го прави. В крайна сметка, бяха го наели, за да се грижи за сигурността на капитан Дюдермонт и именно това щеше да стори. Ала за себе си магьосникът беше убеден, че колкото по-скоро си тръгнат от Лускан и този Уолфгар, толкова по-добре щеше да е за всички.
Собственото му дишане отекваше в ушите му, тежкото, мъчително дишане на човек, изпълнен с ужас, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Всяка погрешна стъпка, всяко неволно изшумоляване можеха да събудят исполина и тогава никое от неубедителните обяснения, които си бе намислил, нямаше да го спаси.
Ала нещо по-силно от страха го тласкаше напред. По-силна от страха бе омразата, която Йоси Локвата бе започнал да изпитва към варварина. Уолфгар му беше отнел Дели Кърти, ако не в реалния живот, то в мечтите му. Уолфгар си бе спечелил обичта на Арумн и го бе изместил като най-добър приятел на ханджията. Уолфгар можеше да донесе гибел на „Кривата сабя“, единствения дом, който Йоси някога бе имал.
Лусканецът не вярваше, че огромният, вечно сърдит варварин ще си тръгне просто така, без да създава неприятности, а нерядко го бе виждал в действие, за да знае колко разрушителна би могла да се окаже една свада в подобен момент. Освен това Йоси бе сигурен, че стигне ли се до размяна на удари, той несъмнено ще попадне под прицела на най-страховития гняв на Уолфгар.
Когато едва-едва открехна вратата, видя варварина, проснат върху леглото в почти същата поза, в която го бяха оставили преди два часа с Арумн.
Щитозъб бе все така в ъгъла, подпрян на стената, и дребният мъж неволно потрепери, представяйки си как мощното оръжие полита към него.
Въпреки това той прекрачи прага и за миг поспря, когато видя кесията, оставена до леглото, после извади дълъг нож и с върха на пръстите си докосна заспалия варварин по гърба, точно под лявата лопатка. Когато усети ударите на сърцето му, махна ръката си и опря острието на ножа. Единственото, което трябваше да стори, бе да натисне с всичка сила, опита се да убеди сам себе си. Единственото, което трябваше да стори, бе да прониже Уолфгар право в сърцето и на неприятностите им щеше да бъде сложен край веднъж завинаги. „Кривата сабя“ щеше да оцелее, както бе оцеляла през всичките години преди идването на този демон в Лускан, а Дели Кърти щеше да бъде негова.