— Благодари се, че не ти опита юмруците ми тази вечер — сърдито изръмжа исполинът.
— По-скоро ти се благодари, че не си се подиграл с моите чувства, тъй както се подигра с горката Дели — не по-малко сърдито изръмжа Арумн в отговор.
Думите му жегнаха Уолфгар право в сърцето. Нямаше какво да отвърне на това обвинение, не можеше с чисто сърце да заяви, че в отношенията си с Дели Кърти няма за какво да бъде укорен. Той поразтърси Арумн, след което го пусна на земята и като отстъпи назад, го измери с продължителен поглед. Внезапно някакво движение встрани от него привлече вниманието му и когато се обърна, видя един огромен юмрук без тяло да се рее над бара.
Ударът се стовари в слепоочието му, по-тежък от всички, които Уолфгар някога бе получавал. Варваринът се олюля и се подпря на близката лавица с бутилки силно уиски, но тя се строши под него. Той се обърна, залитайки, и се хвана за бара, за да не падне.
Застанал срещу него, Йоси го заплю в лицето. Преди да успее да реагира, исполинът забеляза как магическата ръка отново се вдига. От следващия удар колената му омекнаха, третият удар го вдигна от земята и го блъсна в стената. Целият свят се завъртя около него, подът сякаш се отвори под краката му.
Уолфгар беше наполовина изнесен, наполовина извлечен иззад бара и побоят начаса утихна, а погледите на всички се насочиха към могъщия варварин, който най-сетне бе победен.
— Довърши го отвън — нареди Рийф и с един ритник отвори вратата на кръчмата.
В този миг усети студеното острие на нечий кинжал да докосва врата му.
— Вече е довършено — спокойно рече Морик, въпреки притеснението, промъкнало се в погледа, отправен към магьосника, който си събираше нещата, без да се вълнува особено от случващото се между двамата.
Рийф го бе наел, за да се подсигури допълнително, което означаваше, че магьосникът няма никакъв личен интерес от всичко това.
Морик си отдъхна и като си промърмори „Магьосници!“, отново се обърна към Рийф и лекичко усили натиска върху кинжала.
Рийф погледна приятеля си, който държеше Уолфгар от другата страна, и двамата безцеремонно го изхвърлиха в калта навън.
Варваринът се изправи на крака и когато с огромно усилие на волята дойде на себе си, се обърна към затръшнатата врата на заведението. Морик го сграбчи за ръката:
— Недей. Там не те искат. Какво смяташ, че ще им докажеш?
Уолфгар понечи да възрази, ала погледът на Морик ясно му даде да разбере, че няма смисъл да спори — приятелят му беше прав.
Вече нямаше дом.
Четвърта глава
Живот на истинска дама
— Гандърли — заяви Темигаст една вечер още с влизането си в стаята.
Присила и Ферингал го изгледаха неразбиращо.
— Жената, която видяхте, млади господарю — поясни икономът. — Семейството й се казва Гандърли.
— Не съм чувала за никакви Гандърли в Окни — възрази Присила.
— Малко са семействата в селото, чиито имена са ти познати, скъпа ми Присила — отвърна Темигаст, а в тона му се промъкнаха суховати нотки. — Но таза жена наистина е Гандърли. Къщата им е на южния склон на Маерлинската планина.
Маерлинската планина се намираше на около две мили от замъка Ок, а върху билото й, обърнато към пристанището, имаше изкуствено издялани тераси.
— Момиче — презрително го поправи Присила. — Никаква жена не е още.
Ферингал не й обърна внимание, прекалено развълнуван от новината на Темигаст.
— Сигурен ли си? — скочи от мястото си той и с твърда крачка отиде до стария иконом. — Възможно ли е?
— Моми… жената е била на пътя по същото време, по което е минала каретата — потвърди Темигаст. — Неколцина селяни, които я познават, са я видели, милорд. Те всички споменаха дългата й, черна коса, което отговаря на описанието, което вие ми дадохте. Напълно съм сигурен, че това е по-голямата дъщеря на Дони Гандърли.
— Ще отида при нея — заяви Ферингал и неспокойно закрачи напред-назад, несъзнателно хапейки показалеца си; на няколко пъти рязко се обърна към вратата, сякаш и сам не знаеше къде да иде и какво да прави. — Ще наредя да ми приготвят каретата.
— Не, милорд — тихият, заповеднически тон на Темигаст като че ли малко поуспокои развълнувания млад мъж. — Това би било крайно неуместно.