Момичето заподскача по пътеката.
— Но аз исках да видя как ще го целунеш! — весело се провикна то, докато се отдалечаваше.
— Сигурен ли си за каретата? — попита Мералда, мъчейки се да не обръща внимание на неудобната забележка на сестра си.
В отговор Джака просто въздъхна сърдито.
— Но каква работа има лорд Ферингал с нашите? — недоумяваше Мералда.
С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Джака наклони глава на една страна и сви рамене.
— Е, аз май трябва да вървя — рече Мералда и направи една крачка, ала той пристъпи напред и й препречи пътя. — Какво ти става?
Джака прокара пръсти през гъстата си, къдрава коса и се приведе към нея, приковал ясносини очи в лицето й.
Мералда с мъка си поемаше дъх, толкова голяма беше буцата, която се надигна в гърлото й, струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите, толкова силно биеше.
— Какво правиш? — попита тя, много по-тихо и някак автоматично.
Джака пристъпи още по-близо. Мералда си спомни съвета, който беше дала на Тори, как трябвало да карат момчетата да им се молят. Напомни си, че не бива да го прави, още не. Повтори си го няколко пъти, все по-настоятелно, ала не отстъпи назад. Джака вече бе на няколко сантиметра от нея и когато усети топлия му дъх, младата жена пристъпи към него. Устните му едва-едва докоснаха нейните, после той направи крачка назад, станал внезапно плах.
— Какво? — за трети път попита Мералда, ала този път в гласа й имаше само жадно нетърпение.
Джака въздъхна и тя се доближи. Устните й, цялото й тяло, треперещо като лист, го молеха да отвърне на целувката й. Той го стори, нежно и продължително, после се отдръпна.
— Ще те чакам след вечеря — рече и бавно се отдалечи, нехайно свивайки рамене.
Мералда с мъка си поемаше дъх. Целувката се бе оказала така прекрасна, както и в мечтите й, дори повече. Усещаше топлина в корема, колената й бяха омекнали, цялото й тяло трепереше. Какво значение имаше, че с моментното си колебание Джака бе постъпил по абсолютно същия начин, по който според нея жените би трябвало да постъпват със своите ухажори! В този миг Мералда не се и сещаше за това, потънала в сладкия плен на онова, което току-що се бе случило и онова, което обещаваше да се случи съвсем скоро.
Тя пое към дома по същия път, по който се бе отдалечила Тори и със същата жизнерадостна стъпка, сякаш с целувката си Джака я бе освободил от сдържаността, която се очакваше от нея сега, когато вече беше жена.
Цялата грейнала, Мералда прекрачи прага на малката къщурка. За нейно удивление, край кухненската маса стоеше майка й, така щастлива, както девойката не я бе виждала от седмици. В ръцете си Биасте държеше прекрасна, изумруденозелена рокля, обшита с искрящи скъпоценни камъни.
— О! С нея ще бъдеш най-красивата жена, прекрачвала някога прага на замъка! — възкликна тя и Тори се разкикоти.
Мералда се взря в роклята с разширени очи, после обърна поглед към баща си, който стоеше широко усмихнат в единия ъгъл. За разлика от изражението на Биасте, обаче, неговото бе някак пресилено.
— Но, мамо, ние нямаме толкова пари! — възрази Мералда.
Въпреки това тя пристъпи напред, запленена от великолепната рокля, и докосна ефирната материя, мислейки си колко би му харесало на Джака да я види в нея.
— Подарък ни е, изобщо не трябва да я плащаме — обясни Биасте и Тори се разкикоти още по-силно.
По лицето на Мералда се изписа любопитство и тя отново погледна към баща си, с надеждата той да й каже какво става. За нейна изненада, Дони се извърна на другата страна.
— За какво говориш, мамо? — попита младата жена.
Имаш си ухажор, момичето ми — щастливо възкликна Биасте и остави роклята, за да може да прегърне дъщеря си. — И то не какъв да е, а истински благородник!
Винаги загрижена за чувствата на майка си (особено сега, когато беше болна), Мералда искрено се зарадва, че положила глава на рамото й, Биасте не може да види изуменото й, наскърбено изражение. Тори, разбира се, го забеляза; но единственото, което стори, бе да вирне брадичка и да присвие насмешливо устни, все едно целува някого. Мералда се обърна към баща си, който този път срещна погледа й, но не каза нищо, само кимна мрачно.
Биасте отстъпи крачка назад:
— О, малкото ми момиче! Кога стана такава красавица! И като си помисля, че си запленила сърцето на самия лорд Ферингал.