Разбира се, младежът не виждаше нещата така ясно. В неговите очи случващото се бе една огромна несправедливост, дължаща се единствено на положението му (или по-скоро — на липсата на такова) в живота. Защото жалките селяци от Окни дори не подозираха истината за Джака и величието, което се таеше у него, скрито под мръсотията на нивите и торфените блата.
Изтерзаният млад мъж впи пръсти в кестенявите си къдрици и тежко въздъхна.
— По-добре се умий цялата, че не знаеш какво точно ще поиска да види лорд Ферингал — подразни сестра си Тори и прокара грубия пешкир по гърба й.
При тези думи Мералда, която се бе свила като котка в горещото корито, се обърна и плисна шепа вода в лицето на Тори. Кикотът на малкото момиче бързо секна при вида на мрачното изражение, изписало се по лицето на Мералда.
— Много добре знам какво ще види! Ако си иска роклята обратно, ще трябва да дойде дотук, за да си я вземе!
— Ще му откажеш?
— Дори няма да го целуна — заяви Мералда и заканително вдигна мокрия си юмрук във въздуха. — А ако той се опита да ме целуне, ще…
— … ще се държиш като дама — долетя гласът на баща им и когато вдигнаха поглед, двете момичета го видяха да отмята завесата на стаята и да влиза. — Върви си — нареди той на Тори, която познаваше този тон достатъчно добре, за да знае, че няма място за възражения.
Дони Гандърли се позадържа на вратата още малко, за да се увери, че любопитната Тори наистина си е отишла, после отиде до ръба на коритото и подаде една мека кърпа на Мералда. Живееха в малка къщурка, където прекомерната свенливост беше безсмислена, така че Мералда излезе от водата без никакво притеснение, въпреки че все пак се загърна в кърпата, преди да седне на близкия стол.
— Май не се радваш особено? — отбеляза Дони.
Мералда стисна устни и нервно потопи ръка в изстиналата вода.
— Не харесваш ли лорд Ферингал?
— Не го познавам! — отвърна младата жена. — Нито пък той — мен. Изобщо не ме познава!
— Но иска да те опознае — възрази Дони. — Би трябвало да си поласкана.
— И, разбира се, за благодарност трябва да се отдам на онзи, който ме ласкае, нали? — жлъчно отвърна Мералда. — Не ми оставяте никакъв избор, нали? Лорд Ферингал те иска, тъй че — тръгвай?
При тези думи тя неволно плесна толкова силно във водата, че оплиска баща си. Яростната му реакция, добре разбираше Мералда, не се дължеше на това, че го беше измокрила, а на причината за държанието й. Дони се пресегна, стисна я за китката и я принуди да се обърне към него.
— Да — заяви той. — Нямаш избор. Ферингал е господар на Окни, човек, който разполага с големи възможности. Човек, който може да ни извади от калта.
— А може би аз предпочитам да си остана в нея… — започна Мералда, ала баща й я прекъсна.
— Човек, който може да излекува майка ти.
Дони надали можеше да я зашемети повече, даже ако бе стоварил тежкия си пестник право в лицето й. Младата жена го изгледа изумено, както стоеше пред нея с отчаяно, почти обезумяло изражение на спокойното му по принцип лице, и усети как я обзема страх.
— Нямаш избор — пресилено хладнокръвно повтори той. — Майка ти се топи като свещ и надали ще доживее до следващата пролет. Ще отидеш в замъка и ще се държиш както подобава на една дама. Ще се смееш на шегите на лорд Ферингал и ще го ласкаеш за добрината му. Ще го сториш заради майка си — простичко довърши той, а в гласа му се долавяха нотки на поражение.
Когато Дони се обърна, за да си върви, Мералда зърна влага в крайчеца на очите му и разбра.
Мисълта за това колко много страда баща й помогна на младата жена да се подготви за предстоящата вечер, даде й сили да посрещне този така ужасен на пръв поглед обрат на събитията.
Слънцето бе потънало зад хоризонта и небето бързо потъмняваше. Далеч под него, каретата беше изтрополила на път към скромната къщурка на Мералда. Тя се бе показала на вратата и дори от толкова далеч Джака успя да види колко е красива, като искрящ скъпоценен камък, който се надсмиваше над сгъстяващия се сумрак.
Неговият скъпоценен камък. Заслужена награда за красотата, която се таеше у него, а не подарък, купен с парите на разглезения лорд Окни.
Представи си как лорд Ферингал й протяга ръка, как я докосва и милва, докато тя се качва в каретата при него, и му се прииска да закрещи. Колко несправедливо беше всичко! Колесницата с Мералда в нея пое по пътя към замъка, точно както младежът си бе представял по-рано. Надали би могъл да се чувства по-ограбен, дори ако лорд Ферингал беше обърнал джобовете му наопаки и му бе взел и последния грош.