При вида на захаросаната, неискрена усмивка, която лейди Ок бе лепнала на грозното си лице, девойката неволно си помисли, че в сравнение със сестра си, лорд Ферингал е почти привлекателен. Почти.
В този миг в стаята влезе един прислужник, понесъл поднос с ниски чаши, пълни с кафеникава течност, каквато Мералда не бе виждала преди. Прекалено уплашена, за да откаже, тя взе своята чаша и след наздравицата на Темигаст, я надигна. Отпи голяма глътка и едва не се задави, когато силната течност опари гърлото й.
— Тук не се наливаме така с коняк — сухо отбеляза Присила. — Така правят селяците.
На Мералда й се прииска да пропълзи под дебелия килим и да се скрие. Сбърчил нос срещу нея, лорд Ферингал също не й помагаше особено.
— По-скоро онези, които за първи път го опитват — притече й се на помощ Темигаст. — Малки глътчици, скъпа моя. Бързо ще се научиш, макар че може и никога да не свикнеш с вкуса на тази специфична напитка. Аз така и не успях.
Мералда се усмихна и му кимна благодарно. За пореден (и далеч не за последен път) старият иконом бе успял да разсее неловката ситуация. Леко замаяна, девойката почти не вземаше участие в разговора и дори не забелязваше многозначителните подмятания на Присила, нито пък втренчения поглед на брат й. Мислите й полетяха надалеч и тя се озова до Джака Скъли, насред обляна от лунната светлина поляна, а защо не и в същата тази стая. Колко прекрасна би била тя, с дебелия килим, веселите пламъци и сгряващото питие, ако вместо ужасния лорд Ферингал, компания й правеше скъпият Джака.
Внезапно гласът на Темигаст проникна през мъглата на фантазиите й. Старият иконом тъкмо напомняше на своя господар, че е обещал да върне младата дама у дома й преди един определен час, който бързо наближаваше.
— Няколко минути насаме — отвърна му Ферингал и Мералда трябваше да положи големи усилия, за да не изпадне в паника.
— Не бих казала, че искането ти е особено благопристойно — обади се Присила и като хвърли пренебрежителен поглед на Мералда, добави: — Но пък нима някого го интересува?
С тези думи тя напусна стаята, следвана от Темигаст, който окуражително потупа младата жена по рамото, докато минаваше покрай нея.
— Вярвам, че ще се държите като джентълмен, милорд — рече той на Ферингал. — Така, както подобава на положението ви. Малко жени в света могат да съперничат по красота на лейди Мералда.
И като се усмихна на девойката, добави:
— Ще наредя да приготвят каретата.
Старият мъж беше неин съюзник, разбра Мералда, и то съюзник, от когото тя наистина имаше нужда.
— Вечерята беше прекрасна, нали? — попита лорд Ферингал и побърза да премести стола си до нейния.
— О, да, милорд — отвърна тя и сведе очи.
— Не, не! — меко я сгълча той. — Наричай ме лорд Ферингал, не милорд. И ми говори на ти.
— Да, ми… лорд Ферингал.
Мералда се мъчеше да не го гледа, но присъствието на Ферингал, така близо до нея, я притесняваше. Тя вдигна поглед и, за своя чест, младият лорд успя да го срещне, отмествайки очи от гърдите й.
— Видях те на пътя — обясни той. — Трябваше да се запозная с теб. Трябваше да те видя отново. Никога досега не съм виждал по-красива жена от теб.
— О, ми… лорд Ферингал — можа да каже само Мералда и отново отклони поглед, тъй като лордът се приближи още малко.
— Трябваше да те видя — повтори той съвсем тихо, ала вече се намираше толкова близо, че Мералда го чу съвсем ясно и усети топлия му дъх в ухото си.
Младата жена отчаяно се опита да спре надигащия се ужас, когато Ферингал я погали по бузата с опакото на ръката си, а след това я улови за брадичката и нежно я накара да се обърне към него. После я целуна, въпреки че тя не отвърна на целувката му. В началото го направи предпазливо, но няколко мига по-късно все по-настоятелно, дотам, че се надигна от стола си и се надвеси над нейния. Докато той се притискаше към нея и я целуваше все по-страстно, Мералда си мислеше за Джака и за болната си майка и някак си успя да издържи, дори когато ръката му се вдигна към нежната материя, покриваща гърдите й.
— Простете, лорд Ферингал — разнесе се изведнъж гласът на Темигаст откъм вратата и младият мъж, целият зачервен, се отдръпна от девойката и се обърна към него. — Каретата е готова. Време е лейди Мералда да се прибира у дома.
Мералда почти изтича навън.
— Отново ще те повикам — догониха я думите на Ферингал. — Много скоро.