Докато отминат моста, който свързваше замъка Ок със сушата, Мералда успя да се съвземе и да се поуспокои. Добре разбираше отговорността си към своето семейство и най-вече към болната си майка, ала въпреки това имаше чувството, че ще припадне или ще повърне. Как ли би се подигравала отвратителната Присила, ако „селянката“ повърнеше в позлатената карета.
След около една миля, Мералда, която все още се чувстваше зле и копнееше да се махне от всичко, свързано със замъка Ок, се показа през прозореца.
— Спри! Моля те, спри! — извика тя на кочияша.
Каретата започна да намалява, но още преди да бе спряла напълно, Мералда отвори вратата и изскочи навън.
— Милейди, наредено ми беше да ви отведа до дома — рече Лиам Уудгейт, докато слизаше от капрата.
— Така и стори — отвърна младата жена. — Почти.
— Но дотам има не малко път — възпротиви се гномът. — Господарят Темигаст ще ми откъсне главата, ако научи.
— Няма да научи — обеща Мералда. — Не се безпокой за мен. Всяка вечер минавам по този път, познавам всеки храст, всеки камък и всички, които живеят в къщите оттук до нас.
— Но… — опита се да каже още нещо Лиам, ала девойката изтича покрай него и с уверена усмивка потъна в нощта.
Лиам я следва известно време с каретата, но когато се убеди, че тя наистина познава пътя достатъчно добре, за да е в безопасност, обърна конете и се отдалечи.
Нощта беше хладна, но не прекалено студена. Младата жена остави пътеката и пое през полята. Надяваше се, че Джака може да я чака, както се бяха уговорили, но него го нямаше. Там, заобиколена от гъстия мрак, Мералда изведнъж се почувства така, сякаш бе съвсем сама в целия свят. Изгаряща от желание да забрави тази вечер, да забрави лорд Ферингал и отвратителната му сестра, тя нетърпеливо свали роклята от гърба си. Днес беше вечеряла като знатна дама и като се изключеше храната и може би силната напитка след това, изобщо не беше впечатлена. Ни най-малко.
Облечена единствено в простичките си долни дрехи, тя крачеше през облените в лунна светлина поля, в началото бавно, ала после, когато мисълта за Джака Скъли прогони образа на лорд Ферингал от съзнанието й, стъпката й стана по-лека, докато в един момент вече не вървеше, а танцуваше. Протегна се, за да улови една падаща звезда, завъртя се, за да докосне опашката й, и тупна в меката трева (и калта), без нито за миг да престава да се смее, а лицето на Джака Скъли й се усмихваше така наблизо.
Макар че Мералда не го знаеше, намираше се на почти същото място, където Джака бе дошъл по-рано тази вечер. Мястото, където младият мъж бе изливал негодуванието си, където бе проклинал несправедливостта на този свят и бе жадувал да умре. Мястото, където се бе зарекъл да отнеме девствеността й, тласкан единствено от желанието да не допусне лорд Ферингал да го стори.
Пета глава
Натясно
— Къде си дянал проклетия чук? — раздразнено попита Арумн на следващия ден. — Знам, че ти си го взел, тъй че хич не ме лъжи.
— Трябва да се радваш, че го взех — без грам разкаяние отвърна Йоси и размаха пръст пред лицето му. — Уолфгар щеше да сравни кръчмата със земята, ако чукът му беше у него.
— Глупак си ти, Йоси — сърдито рече Арумн. — Уолфгар щеше да си тръгне без бой.
— Ти си мислиш тъй. Все нещо такова ще кажеш. Винаги взимаш неговата страна, макар че той ти носи само неприятности, на теб и на всички, дето са ти верни. Какво хубаво си видял от него, Арумн Гардпек? Какво хубаво?
Ханджията присви очи и го изгледа заплашително.
— Винаги той е започвал боевете, на които е слагал край — продължаваше Йоси. — Ха! Отиде си и толкоз по-добре както за него, тъй и за нас.
— Къде сложи чука му? — не отстъпваше Арумн.
Йоси махна раздразнено с ръка и се обърна. Само че Арумн нямаше намерение да го остави да се измъкне току-така. Той го сграбчи за раменете и го завъртя към себе си:
— Попитах те два пъти — сурово заяви той. — Не ме карай да го правя трети път.
— Няма го — отвърна дребният мъж. — Не е тук и е достатъчно надалеч, за да не може Уолфгар да го призове при себе си.
— Няма го, казваш? — повтори Арумн и по лицето му се изписа лукаво изражение — познаваше Йоси достатъчно добре, за да е сигурен, че не е изхвърлил великолепното оръжие на дъното на океана. — И колко ти дадоха за него?
Дребният мъж промърмори нещо неразбираемо, махна с ръка и смотолеви още нещо, което само затвърди подозренията на ханджията.