Аз не съм против идеята за „общество“ тъкмо напротив, тя ми е много скъпа и отлично разбирам, че, та предполага известна жертва от страна на своите членове, известно неудобство в името на общото добро. Ала колко по-силна би била една такава общност, ако тези жертви се правят на драго сърце, доброволно, а не заради нечия височайша заповед!
Свободата е ключът към всичко. Свободата да останеш или да си тръгнеш, да работиш заедно с другите или да избереш свой собствен път. Свободата да се включиш във важните решения или да се въздържиш. Свободата да си създадеш добър живот или да потънеш в мизерия. Свободата да опиташ всичко или да не правиш нищо.
Малцина могат да отрекат желанието за свобода; не съм срещал никой, който да не мечтае за свободна воля, ши поне да си мисли, че я иска. Нима тогава не е някак странно, че толкова много от нас отказват да приемат една нейна неделима част — личната отговорност.
Едно идеално общество би било успешно именно защото неговите членове са готови да приемат своята отговорност за добруването на останалите му членове и на обществото като цяло и то не защото някой им е заповядал, а защото самите те осъзнават ползата от един такъв избор. Защото, в това няма съмнение, всеки наш избор, всичко, което правим или не правим, има своите последствия. Последствия не особено очевидни, боя се. Егоистът може и да вярва, че е намерил печелившия подход към живота, ала когато най-много се нуждае от приятели, няма да има към кого да се обърне, а след като си отиде, никой няма да го помни с добро, ако изобщо не бъде забравен още щом склопи очи. Алчността на егоиста може и да му донесе материални блага, но не и истинско щастие, нито пък неуловимото блаженство на любовта.
Същото постига и злият, и мързеливият, завистникът и коварният, крадецът и насилникът, пияницата и злословникът. Свободата дава всекиму възможността сам да избере живота си, ала освен това изисква от него да приеме отговорността за този избор, какъвто и да е бил той.
Често съм слушал как в мига, в който мислят, че умират, мнозина виждат как животът им минава пред очите им, дори отдавнашни, потънали в забрава, случки. В самия край, в последните секунди, отредени ни на този свят, преди най-сетне да разкрием мистерията на онова, което идва след смъртта, ние получаваме шанса — за някои благословия, за други проклятие — да преосмислим всеки избор, който сме правили някога, необременени от оковите на живота, без половинчати оправдания и без възможност да си обещаваме, без салш да си вярваме, че следващия път ще постъпим по-правилно.
И не мога да не се зачудя, колцина ли свещеници биха посмели да включат този най-разголващ от всички миг в описанията си на ад и рай?
Седма глава
Раздяла със стар приятел
Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.
Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.
— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.
— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.
Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:
— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.
Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.
— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.
— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!
Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.
— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.
— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.
— И затова ми взе чука?
— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.