Когато стигна пристанището, все още си мърмореше нещо под носа, все още сипеше проклятия по адрес на Арумн, на Йоси, на Ерту, а тежките му ботуши чаткаха шумно по дървения кей.
— Ей ти, що щеш тука? — попита го една старица.
— „Скачащата лейди“? — отвърна той. — Къде е?
— Туй беше лодката на Крий, нали? — рече старицата, по-скоро на себе си, отколкото на него. — А, не е тука. В открито море е, дума да няма. Страх я е, да, да, страх я е.
При тези думи възрастната жена посочи тъмния силует на един кораб, закотвен в другия край на дългия пристан.
Заинтригуван, Уолфгар тръгна натам. Непознатият съд имаше три платна, едно, от които беше триъгълно, форма, каквато варваринът не бе виждал друг път. Когато се приближи съвсем, изведнъж си спомни разказите на Дризт и Кати-Бри, и разбра. „Морски дух“.
Уолфгар неволно се изпъна, сякаш познатото име го бе отрезвило, изтръгвайки го от примката на обърканите му мисли. Погледът му се плъзна по корпуса на красивия съд, по името, изрисувано върху гладкото дърво, нагоре към палубата… и спря върху моряка, който стоеше там и се взираше в него.
— Уолфгар! — поздрави го Уейлан Миканти. — Добра среща!
Варваринът рязко се обърна и се отдалечи.
— Може би е искал да поговори с нас — предположи капитан Дюдермонт.
— Мен ако питаш, просто се е бил изгубил — скептичен, както винаги, възрази Робилард. — По думите на Миканти, при вида на „Морски дух“ искрено се изненадал.
— Не можем да бъдем сигурни — настоя Дюдермонт и се запъти към вратата на каютата.
— Не ни и трябва да бъдем сигурни — отвърна магьосникът и го сграбчи за лакътя.
Дюдермонт спря и го изгледа ядосано, Робилард обаче не трепна.
— Не ти е син — заяви магьосникът. — Просто бегъл познат, комуто не дължиш нищо.
— Дризт и Кати-Бри са мои приятели! Наши приятели. А те държат на Уолфгар. Нима искаш да пренебрегнем този факт само заради собственото ни удобство?
Раздразнен, Робилард пусна ръката му.
— Заради собствената си безопасност, капитане — поправи го той.
— Ще отида при него.
— Веднъж вече го стори и получи категоричен отказ — напомни му магьосникът.
— Но ето че снощи е бил тук. Навярно е размислил.
— Или просто се е изгубил.
Дюдермонт кимна:
— Няма как да разберем, ако не отида при Уолфгар и не го попитам.
И той отново се насочи към вратата.
— Изпрати другиго — неочаквано предложи Робилард. — Миканти, например. Или мен. Нека да отида аз.
— Уолфгар не познава нито теб, нито Миканти.
— Е, все ще се намери някой, който е бил на борда, когато Уолфгар е плавал заедно с вас — не отстъпваше упоритият магьосник. — Човек, който го познава.
Дюдермонт поклати глава, стиснал решително устни.
— На „Морски дух“ има един-единствен човек, който може да повлияе на Уолфгар. Ще отида при него, а ако се наложи, ще го сторя и още веднъж, преди да отплаваме.
Робилард понечи да възрази, но после се отказа, осъзнал най-сетне, че всякакви доводи са безполезни.
— Улиците край пристанището на Лускан не са сигурно място за капитана на „Морски дух“ — напомни той вместо това. — Бъди нащрек — във всяка сянка може да се спотайва враг.
— Аз съм си нащрек и винаги ще бъда — увери го Дюдермонт с усмивка, която стана още по-широка, когато Робилард пристъпи напред и направи няколко заклинания — някои от тях обезвреждаха удари, други — изстрели, а един щеше да пази капитана от различни магически атаки.
— Гледай да не се бавиш твърде много — предупреди Робилард.
Дюдермонт кимна, благодарен за предпазните мерки, после излезе от каютата.
Още щом вратата се затвори зад гърба на капитана му, Робилард рухна в един стол. За миг се поколеба дали да не използва кристалната си топка, но при мисълта за усилията, които би му коствало това, се отказа.
— Ненужна работа — сърдито въздъхна той. — И за него, и за мен. Безсмислено затруднение заради някакъв си плъх, който изобщо не го заслужава.
Очертаваше се дълга нощ.