— Наистина ли толкова ти трябва? — осмели се да попита Морик, макар и да разбираше, че се излага на немалък риск предвид ужасното настроение на Уолфгар.
Варваринът не си даде труда да отговори на абсурдния въпрос, но погледът му бе достатъчно красноречив.
— Значи трябва да е наистина великолепно оръжие — дребният мъж побърза да замаже очевидно светотатствените си думи.
Разбира се, той отдавна знаеше, че Щитозъб няма равен на себе си, знаеше колко майсторска е изработката му и как съвършено приляга в десницата на Уолфгар, ала в неговите очи дори това не бе достатъчен аргумент в полза на едно толкова опасно начинание, като това да излязат в открито море по следите на Шийла Крий и нейните главорези.
А може би тук има нещо повече, каза си Морик. Може би Щитозъб има и сантиментална стойност за приятеля му. В крайна сметка, оръжието бе излязло изпод ръцете не на кого да е, а на неговия осиновител. Кой знае, навярно то бе единственото, което все още свързваше Уолфгар с предишния му живот, единственото, което му напомняше за човека, който бе представлявал някога. Това бе въпрос, който Морик никога не би се осмелил да зададе на глас — дори и да се съгласеше с него, гордият варварин никога нямаше да си го признае, а нищо чудно и да го запратеше високо във въздуха, само задето бе попитал.
— Можеш ли да го уредиш? — нетърпеливо повтори Уолфгар.
Беше помолил Морик да му намери кораб — достатъчно бърз и с достатъчно опитен капитан, за да е в състояние да залови Шийла Крий. Можеха да я причакат в някое пристанище или просто да я доближат достатъчно, та под прикритието на нощта Уолфгар да се добере с лодка до борда на кораба й. Веднъж откриеше ли „Скачащата лейди“, варваринът не очакваше ничия помощ за възвръщането на Щитозъб. А и не смяташе, че ще има нужда от такава.
— Какво ще кажеш за твоя приятел? — попита Морик и Уолфгар го изгледа учудено. — „Морски дух“ е най-добрият ловец на пирати в Саблено море — направо заяви Разбойника. — Ако има съд в Лускан, който е в състояние да залови Шийла Крий, то това е „Морски дух“, а от начина, по който капитан Дюдермонт те поздрави, бас държа, че ще приеме.
Уолфгар нямаше какво да отговори, затова само каза:
— Уреди ми друг кораб.
Морик го изгледа продължително, после кимна:
— Ще се опитам.
— Още сега — настоя приятелят му. — Преди „Скачащата лейди“ да се е отдалечила прекалено.
— Имаме работа — напомни му Морик. Тъй като парите им намаляваха, двамата се бяха наели да помогнат на един ханджия да разтовари цял кораб, пълен със заклан добитък.
— Аз ще се погрижа за месото — предложи Уолфгар и думите му прозвучаха като песен в ушите на Морик, който никога не си бе падал особено по-честния труд.
Вярно, дребният лусканец нямаше никаква идея къде ще намери съд, който би могъл да залови Шийла Крий, но въпреки това хиляди пъти предпочиташе да се заеме с това (и може би да намери няколко пълни джобове за изпразване междувременно), вместо да се просмуче до мозъка на костите с миризмата на осолено месо.
Робилард не откъсваше поглед от кристалната топка. Дюдермонт крачеше по една широка, добре осветена улица, която гъмжеше от стражи, повечето от които спираха и го поздравяваха. Робилард не можеше да чуе думите им (кристалната топка му позволяваше само да вижда, но не и да чува), но почтителното им отношение си личеше отдалеч.
Неочаквано потропване на вратата наруши концентрацията му и превърна образа в сърцето на кристала във вихрушка от сива мъгла. Разбира се, Робилард би могъл да го извика обратно начаса, но не го стори — очевидно бе, че в този момент капитанът не е в опасност, а и всички защитни магии, с които беше обграден, щяха да го пазят. Въпреки това, Робилард предпочиташе да остане сам, затова вместо да отвори, извика едно „Върви си!“ към вратата и се накани да си сипе чаша силно питие.
Последва второ почукване, още по-настоятелно от предишното.
— Трябва да видите туй, господин Робилард — отвън се разнесе познат глас и магьосникът, с недоволен стон и чаша в ръка, отиде да отвори.
Отвън стоеше един от членовете на екипажа и час по час хвърляше поглед назад, към бордовата ограда, през която се бяха надвесили Уейлан Миканти и още един моряк, и разговаряха с някого.
— Имаме си гостенин — отбеляза мъжът пред каютата на Робилард.
Уолфгар, начаса си помисли магьосникът. Без да е съвсем сигурен дали подобно посещение е за добро или не, той решително се отправи към Уейлан Миканти, като се забави единствено за да затвори вратата на каютата си пред лицето на прекомерно любопитния моряк.