Дони сведе поглед към по-малката си дъщеря и видя страха в очите й.
— Майка ти се нуждае от почивка — обясни той и обгърна раменете й с ръка.
— Мералда й каза, че се е блъснала в някакво дърво — осмели се да каже Тори и той се намръщи.
— Така си беше — меко потвърди Дони, без да се опитва да скрие тъгата в гласа си, после импулсивно попита: — Защо се съпротивлява? Самият лорд си е загубил ума по нея. Не може и да мечтае за по-прекрасен живот!
Тори извърна очи и баща й разбра, че крие нещо. Той застана пред нея и когато тя продължи да избягва погледа му, я улови за брадичката и я накара да го погледне.
— Какво знаеш?
Тори не отговори.
— Кажи ми, момиче! — настоя Дони и я разтърси. — Какво се върти в главата на сестра ти?
— Обича другиго — неохотно призна Тори.
— Джака Скъли — веднага се досети Дони и я пусна.
Очите му се присвиха. Да, изобщо не беше изненадан; досетил се бе, че Мералда изпитва нещо към Джака Скъли, или поне така смята. Познаваше младежа достатъчно добре, за да разбира, че при него всичко е само фасада, лишена от особено съдържание, но въпреки това със собствените си очи виждаше, че почти всички момичета в селото са запленени от мрачния, загадъчен Джака Скъли.
— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала — проплака Тори и баща й отново я разтърси.
Момичето никога не бе виждало подобно изражение върху лицето му, ала някак си бе сигурно, че именно него е видяла Мералда по-рано днес.
— Мислиш, че всичко туй е просто една игра, а? — скара й се Дони.
Тори избухна в сълзи и баща й я пусна.
— Дръж си устата затворена пред сестра си и майка си!
— Какво ще правиш?
— Онова, което трябва, без да давам отчет на дъщерите си! — сопна се Дони и като я завъртя, я побутна към къщата.
Повече от доволна да се махне, тя изтича вътре, без да поглежда назад.
В това време баща й отново обърна очи към пустия път и към замъка, където по-голямата му дъщеря, красивата Мералда, продаваше сърцето и тялото си заради своите близки. Най-много от всичко Дони искаше да отиде там и със собствените си ръце да удуши лорд Ферингал. Бързо прогони тези мисли — имаше един друг настойчив млад мъж, с когото трябваше да си поговори.
Застанал на скалистия бряг под замъка Ок, Джака Скъли гледаше как пищно украсената карета се клатушка по моста и влиза в двора на лорд Ферингал. Знаеше кого вози каретата, още преди да види как Мералда изчезва във владенията на младия лорд. При вида на тази гледка кръвта му кипна, а стомахът му се обърна.
— Проклет да си! — изръмжа той и размаха юмрук по посока на замъка. — Проклет, проклет, проклет! Би трябвало да взема най-острия меч и да пробода сърцето ти, така, както ти прободе моето, зли Ферингал! О, какво блаженство би било да видя как кръвта ти обагря земята под теб и да прошепна в ухото ти, миг преди да издъхнеш, че не ти, а аз, аз печеля! Ала не мога! — простена младият мъж още по-високо и се просна върху мокрите скали, притиснал ръце до челото си.
— Но не, почакай! — викна той внезапно и като се изправи, докосна лицето си с пръсти. — Та аз горя! Изгарям в треска заради Мералда. О, безсърдечна магьоснице! А аз горя заради Мералда и лорд Ферингал, който посяга към онова, което ми принадлежи! Отхвърли го, Мералда!
И той яростно зарита скалата, скърцайки със зъби. Бързо се овладя обаче, напомняйки си, че единствено неговата находчивост може да му помогне да победи лорд Ферингал, че хитростта е единственото му оръжие срещу несправедливото преимущество, което лордът имаше над него благодарение не на някакви свои качества, а на кръвта във вените си. Джака потъна в кроежи как да извлече изгода от сърдечната мъка, която разяждаше душата му, за да надделее над упоритата девойка.
Мералда не можеше да отрече, че малката градинка в южната част на имението е наистина красива. Бели и розови рози, шапиче и лавандула оформяха основната градина, феерия от форми и цветове, които мамеха погледа й и я караха да се удивлява на всяка крачка. Сред тях пъстрееха ситни теменужки, а сините цветове на метличината надничаха изпод високите растения — весел поздрав за внимателния наблюдател. Дори насред неприветливата мъгла, която постоянно тегнеше над Окни (а може би именно заради нея), градината сякаш грееше и навяваше мисли за възраждане, за младост и за пролет, за живот.