Плътно притиснат до стената на кръчмата, Уолфгар с мъка си поемаше дъх. Мислите му политнаха назад и той отново се озова в Бездната, където Ерту неведнъж го бе приковавал с подобни магии, за да го задържи неподвижен и беззащитен пред някой от демоничните си слуги. Яростта, която този спомен отприщи у него, му вля нечовешки сили и той най-сетне успя да си възвърне равновесието и да се освободи, отскубвайки цяла греда от стената.
Коленичил над капитана, който едва дишаше, Робилард ръмжеше от гняв и страх, но това не му попречи отново да впримчи Уолфгар в лепкавия плен на магическата слуз.
— Убиха го! — викна той на стражите. — Заловете плъха, който се измъкна!
— Ние се маха — рече Тий-а-никник в мига, в който краката на Дюдермонт се подкосиха.
— Удари го още веднъж — помоли го Крийпс, ала татуираният пират поклати глава.
— Един стига. Ние се маха.
Двамата не бяха направили и няколко крачки, когато Улицата на полумесеца загъмжа от стражари. Крийпс поведе другаря си към сянката на една капандура, където скриха оръжието и отровата, а после се промъкнаха до капандурата насреща й и се спотаиха, опрели гръб до стената. Крийпс извади една бутилка и двамата се заеха да я пресушат, преструвайки се на двойка обикновени, изпаднали в блажено неведение пияници.
След няколко минути трима стражи се показаха над ръба на покрива и се насочиха към тях. Няколко рутинни въпроса и долетелият отдолу вик, че единият от убийците е заловен, а другият се опитва да избяга, бяха достатъчни, за да накарат войниците да си тръгнат, изпълнени с отвращение към „пияниците“.
Морик се хвърляше ту насам, ту натам, ала примката около него бързо се затягаше. В един момент откри закътано местенце, потънало в мрак, и се шмугна вътре с намерението да изчака всичко да утихне, ала неочаквано установи, че тялото му е обхванато от ярко сияние.
— Магьосници! — промърмори той. — Ненавиждам магьосници.
И отново хукна да бяга. Опита да се изкатери по една сграда, но преследвачите му го уловиха за краката, смъкнаха го на земята и започнаха да го налагат кой където свари, докато той не притихна съвсем.
— Нищо не съм сторил! — опита се да обясни, плюейки кръв при всяка дума.
— Млъквай! — сопна се един от стражарите, докато го изправяха на крака, и заби дръжката на меча си в стомаха му.
Превит от болка, Морик бе довлечен до мястото, където Робилард трескаво се мъчеше да спаси Дюдермонт.
— Намерете ми лечител! — извика магьосникът и двамина от екипажа на „Морски дух“, както и един войник, се отдалечиха тичешком. — Каква е отровата? — обърна се той към Морик.
Разбойникът сви рамене, сякаш не разбира.
— Торбата — настояваше Робилард. — В ръцете ти имаше торба.
— Не съм — започна Морик, ала не можа да довърши, понеже един от стражите го удари в корема.
— Върнете се по стъпките му — нареди магьосникът. — Видях го да държи малка торбичка. Намерете я на всяка цена.
— Ами той? — попита един от войниците и кимна по посока на безформената купчина, под която беше затрупан Уолфгар. — Така ще се задуши.
— Очистете лицето му — изсъска Робилард. — Не заслужава толкова лека смърт.
— Капитане! — ахна появилият се току-що Уейлан Миканти при вида на Дюдермонт и коленичи край него.
Робилард сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, като едновременно с това хвърли изпълнен с ненавист поглед на Морик.
— Невинен съм! — заяви дребният лусканец, ала преди да бе довършил, един войник се зададе от съседната уличка, понесъл малката торба в ръце.
Робилард я отвори и още щом извади камъка отвътре, разбра с какво си има работа. Все пак, добре помнеше смутното време и знаеше всичко за местата, където никоя магия не действаше, както и за това, че камъни, взети от подобно място, нерядко бяха в състояние да обезсилят всяка магия край себе си. Ако предположението му беше вярно, това несъмнено би обяснило как Уолфгар и Морик бяха успели да обезвредят защитата, с която той се бе погрижил да обгради капитана.