— Колко дни? — немощно попита капитанът, почувствал, че нещо не е наред, сякаш току-що се бе събудил от дълъг и мъчителен кошмар.
Макар да бе увит в чаршафи, усещаше, че не е в обикновено легло — лежеше върху нещо прекалено кораво, а целият му гръб беше мокър.
При звука на слабия му глас, Робилард подскочи и без да губи нито миг, сложи длан върху челото му. Да, то вече не пареше и на лицето на магьосника се изписа задоволство.
— Камербун! — провикна се той и по лицето на объркания Дюдермонт се изписа недоумение.
Робилард никога не бе виждал по-прекрасна гледка.
— Три обиколки — разнесе се носовият глас на магистрата Джаркхелд, мършав старик, който изпитваше твърде голямо удоволствие от мръсната си работа, поне според Морик.
Всеки ден магистратът слизаше в тъмницата и посочваше онези, чийто ред бе да се покачат върху Карнавала на затворниците. Освен това им съобщаваше, в зависимост от сериозността на извършеното злодеяние (а може би в зависимост от това в какво настроение се бе събудил същата сутрин), за какво наказание трябва да се приготвят. Една „обиколка“, според надзирателя, който редовно пребиваше Морик, бе времето, необходимо да се обиколи с бавна стъпка площада, където се провеждаше карнавалът, обикновено — около десет минути. Това означаваше, че човекът, комуто Джаркхелд току-що бе отредил три обиколки, щеше да бъде завлечен на карнавала и измъчван в продължение на тридесет минути, преди изслушването му изобщо да започне. Тази практика целеше да наелектризира зрителите още от самото начало, а за безсърдечния старик нямаше нищо по-приятно от възторжените аплодисменти на освирепялата тълпа.
— Дошъл си за нова порция бой, а? — рече Морик, когато жестокият му надзирател се появи в импровизираната килия, на чиято стена бе прикован. — Пак ли водиш някой свещеник? Или пък самия магистрат? Може би идва да ме покани на карнавала?
— Днес няма да ядеш бой, Разбойнико. Вече нищо не щат от теб. Капитан Дюдермонт повече няма нужда от тебе.
— Да не е умрял? — стресна се Морик.
Ако Дюдермонт умреше, двамата с Уолфгар щяха да бъдат обвинени в убийство, а Морик бе живял в Лускан достатъчно дълго, за да знае какво се случва с хората, набедени в подобно престъпление — бавни и мъчителни екзекуции, които често се проточваха почти цял ден.
— Уви, не — тъжно отговори надзирателят. — Не ни излезе късметът тоз’ път. Дюдермонт е жив и се възстановява, тъй че ти и твойто приятелче май бързо ще умрете.
— О, прещастлив ден!
Злото същество поспря за миг, огледа се наоколо и му нанесе няколко удара в стомаха и гърдите.
— Чини ми се, че магистратът много скоро ще ви повика за карнавала — обясни то. — Та си рекох, че сигур’ трябва да получиш още няколко на изпроводяк.
— Колко мило — язвително отвърна Морик и си изпроси силен пестник в челюстта, който му изби един зъб и изпълни устата му с топла кръв.
Дюдермонт укрепваше толкова бързо, че свещениците едвам смогваха да го задържат на легло. Те продължаваха да се грижат за него, четяха молитви, правеха целебни заклинания, а старата Гретхен час по час носеше горещ чай и лековити мехлеми.
— Не може да е бил Уолфгар! — възрази Дюдермонт, когато Робилард му разказа всичко, станало пред „Кривата сабя“.
— Уолфгар и Морик бяха — настоя магьосникът. — С очите си го видях, капитане, и добре, че стана така.
— Не е възможно — не отстъпваше Дюдермонт. — Та аз познавам Уолфгар!
— Познавал си го — поправи го Робилард.
— Но той е приятел на Дризт и Кати-Бри, а и ти, и аз знаем, че те никога не биха имали нищо общо с един убиец… поне нищо добро.
— Бил е техен приятел. Сега Уолфгар другарува с такива като Морик Разбойника, един от най-известните престъпници на Лускан, както и с двамина по-лоши и от Морик.
Дюдермонт понечи да попита нещо, ала в този миг в стаята влязоха Уейлан Миканти и още един моряк. Усмихнати до уши, те отидоха право при него и се поклониха ниско. За тяхна огромна радост скъпият им капитан изглеждаше дори още по-добре от сутринта, когато целият екипаж на каравелата бе откликнал на щастливия зов на Робилард и бе дошъл в параклиса.
— Открихте ли ги? — нетърпеливо попита магьосникът.
— Така ни се струва — самодоволно отвърна Уейлан. — Крият се в трюма на един кораб на хвърлей разстояние от „Морски дух“.
— Напоследък почти не излизат оттам — обади се и другият моряк. — Ама като говорихме с някои от посетителите на „Кривата сабя“, научихме, че едноокият пръскал жълтиците, без да ги брои.