— Престани! — викна Дюдермонт и се изправи на крака. — Достатъчно!
Робилард засили натиска си за миг, после се обърна с разкривено от ярост лице:
— Още ли се нуждаеш от доказателство, капитане?
Дюдермонт искаше да възрази, ала не знаеше какво да каже.
— Да се махаме оттук! — рече той вместо това.
— По-добре изобщо да не бяхме идвали — промърмори Робилард.
И Уолфгар отново остана сам. Известно време магическото вещество, с което Робилард го бе впримчил, го поддържаше поне малко, ала после и то изчезна. Не след дълго той пак висеше единствено на окованите си китки, а мускулите му горяха в наново събудена агония. Измъченото му съзнание постепенно се замъгли и той потъна в черен, непрогледен мрак.
Как само копнееше за пълна бутилка, на чието дъно да потърси избавление от всичкото това страдание!
Дванадесета глава
Вярна на семейството си
— Търговецът Банси би искал да говори с вас, милорд — с тези думи Темигаст се появи в градината, където седяха Ферингал и Мералда и мълчаливо попиваха багрите и уханията около себе си, любуваха се на пъстрите цветя и красивия залез, така искрящ на фона на тъмните морски води.
— Нека дойде — отвърна младият лорд, щастлив да покаже най-новото си завоевание.
— По-добре вие идете при него, господарю — възрази Темигаст. — Нали го знаете какъв е нервен, а и доста бърза. Боя се, че няма да е добра компания за скъпата Мералда. Нищо чудно да развали приятната атмосфера на градината.
— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.
И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.
Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.
И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.
Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.
— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.
— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.
Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.
— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!
Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.
— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.
— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.
— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.
Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:
— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.
При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.
— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.