Мералда погледна към Присила, търсейки някакъв знак как да постъпи, но по-възрастната жена бе напълно погълната от маковете си, сякаш край нея нямаше никой друг.
— Предай му, че непременно ще го сторя — отвърна девойката.
— Надявам се, че не си ни прекалено сърдита — рече икономът и тя се разсмя при това нелепо предположение. — Отлично тогава. Най-добре е да тръгваш вече — каретата те очаква, а ми се струва, че се задава буря.
— Никога не съм виждала по-прекрасни цветя от розовите ви макове — рече Мералда на жената, която скоро щеше да стане нейна родственица.
Присила я улови за дрехата и девойката се обърна учудено. Каква беше изненадата й, когато лейди Ок й подаде малък розов цвят.
Двете се усмихнаха, после Мералда мина покрай Темигаст и се качи в каретата. Икономът се позабави, вперил заинтригуван поглед в господарката на замъка.
— Приятелка? — попита той.
— Едва ли — беше хладният отговор. — Но ако си има свое цвете, може би ще остави моите на мира.
Темигаст се изкиска и тя му хвърли смразяващ поглед.
— Една приятелка съвсем не би била нещо толкова ужасно, колкото явно си мислиш — отбеляза той и забърза, за да настигне Мералда, а Присила остана сама, потънала в необичайни и неочаквани мисли.
Докато Мералда се връщаше от замъка Ок, в главата й бушуваха най-различни мисли. Смяташе, че е постигнала голям напредък с Присила и дори си каза, че някой ден двете може би ще станат истински приятелки.
Още в мига, в който си го помисли, избухна в бурен смях. Присила никога нямаше да бъде нейна приятелка, защото винаги щеше да се има за нещо повече от нея.
Ала девойката вече знаеше, че това не е така и то не заради случилото се в градината, а заради онова, което бе преживяла предишната нощ с Джака. Колко по-добре разбираше света сега или поне своето собствено кътче в света! Миналата нощ се бе оказала преломен момент в живота й. Мигът, в който бе поела юздите на живота си в свои ръце и бе взела онова, което искаше, мигът, в който сама бе решила какво да стори, й бе дал сили да приеме огромната и не особено примамлива отговорност, която животът бе стоварил върху раменете й. Да, сега вече знаеше как точно да постъпи. Щеше да накара лорд Ферингал да играе по нейните правила, докато не го отведеше до олтара на сватбения параклис в замъка Ок. И тя, и близките й (което бе много по-важно) щяха да получат от него онова, от което се нуждаеха. И макар че всичко това си имаше своята цена и то цена, която именно тя трябваше да плати, новата Мералда, вече жена, а не момиче и щеше да я плати доброволно и дори сама щеше да постави част от условията.
Все пак, радваше се, че не й се бе наложило да прекара твърде дълго време насаме с лорд Ферингал, не и тази вечер. Той без съмнение щеше да се опита да й натрапи близостта си, а тя не бе сигурна, че ще има достатъчно воля да не му се изсмее в лицето.
Доволно усмихната, младата жена се обърна към прозореца и пътя, който криволичеше пред тях. В този миг го видя и усмивката й се стопи. Джака Скъли стоеше върху едно скалисто възвишение, самотна фигура, вперила поглед натам, където тя обикновено слизаше от каретата.
Мералда се надвеси от прозореца от другата страна, така че Джака да не я види, и повика седналия на капрата гном:
— Добри ми кочияшо, моля те, откарай ме до нас тази вечер.
— О, мис Мералда, така се надявах да ме помолиш точно за това — отвърна Лиам. — Струва ми се, че един от конете има проблем с подковата, та се чудех дали на баща ти няма да му се намерят метален прът и един чук.
— Ама разбира се! Отведи ме у дома и съм сигурна, че татко ще ти помогне да поправиш подковата.
— Чудесно! — зарадва се кочияшът и накара конете да ускорят крачка, като подръпна юздите им.
Мералда се облегна назад и се загледа през прозореца. Макар да бе далеч, знаеше, че мъжът на хълма е Джака — отлично познаваше тази изпълнена с безнадеждност поза и въпреки че не можеше да види лицето му, съвсем ясно си представяше нещастното му изражение. В този миг девойката едва не промени решението си. Дали пък да не нареди на кочияша да спре и да я остави да слезе? Защо да не отиде при Джака и да не прекара още една нощ под звездите, нощ, изпълнена с любов и свобода? А може би трябваше да избяга с него и да живее единствено заради себе си и своето щастие, а не за другите.
Но не, не можеше да причини това на майка си и баща си, нито на сестра си. Мералда бе дъщеря, чиито родители можеха да разчитат, че ще постъпи правилно. А в този случай това означаваше веднъж завинаги да загърби чувствата си към Джака.