Каретата спря пред малката къщурка и още докато Мералда посягаше към вратичката, Лиам бе скочил от капрата и бе изтичал да й отвори.
— Нямаше нужда — рече младата жена, когато гномът й подаде ръка, за да й помогне да слезе.
— Нали ще ставаш господарка на замъка — весело отвърна старецът и й намигна доброжелателно. — Не може да се отнасям с теб като с обикновено селско момиче.
— Всъщност не е толкова лошо — отвърна Мералда. — Да бъдеш обикновено селско момиче, имам предвид — допълни и Лиам се разсмя сърдечно. — Дава ти възможност да се махнеш от замъка, когато падне нощ.
— Както и да се върнеш в него, когато си поискаш — добави Лиам. — Господарят Темигаст казва, че съм на твое разположение, мис Мералда. Мога да отведа и теб, и цялото ти семейство, където пожелаете.
Девойката се усмихна широко и кимна с благодарност. В този миг забеляза, че вратата на къщата е отворена, а баща й стои на прага с обичайното си напоследък мрачно изражение.
— Татко! — повика го тя. — Ще можеш ли да помогнеш на приятеля ми… — тя се поколеба и се обърна към кочияша. — Хубава работа! Дори не знам как се казваш!
— Повечето благородни дами не си дават труда да попитат — отвърна Лиам и двамата с Мералда отново се разсмяха. — Пък и на вас, хората, ние всичките ви изглеждаме досущ еднакви.
И като намигна закачливо, старият гном се поклони:
— Лиам Уудгейт, на вашите услуги.
Дони Гандърли пристъпи напред.
— Този път не си останала дълго в замъка — подозрително отбеляза той.
— На лорд Ферингал му излезе неочаквана работа с един търговец — обясни Мералда. — Помоли ме да дойда отново утре. Обаче Лиам има проблем с една подкова. Ще можеш ли да му помогнеш?
Дони погледна към конете и кимна.
— Разбира се. А ти се прибирай, момиче. Майка ти пак е болна.
Мералда се втурна в къщата. Биасте беше на легло и цялата гореше, а очите й бяха хлътнали дълбоко в изпитото й лице. Тори бе коленичила край нея с кърпа в едната ръка и кана със студена вода в другата.
— Стана й зле малко след като ти излезе — обясни момичето.
Мералда сведе поглед към майка си и й се прииска да падне на колене и да заридае. Колко немощна изглеждаше Биасте, колко непредсказуемо бе състоянието й, сякаш всеки ден вървеше по тясна, криволичеща пътека, покрай която като ужасяваща пропаст зееше собственият й гроб. Само голямото щастие я подкрепяше, откакто лорд Ферингал за първи път покани дъщеря й в замъка. Отчаяна, младата жена се вкопчи в единственото, за което се надяваше, че би могло да помогне на майка й.
— О, мамо! — престорено недоволно възкликна тя. — Точно сега ли намери да се разболееш отново!
— Мералда — въздъхна Биасте, но дори това се оказа прекалено голямо усилие.
— Е, значи просто трябва да се оправиш и то по-бързичко! — отсече девойката с все същата шеговита строгост.
— Мералда! — възмути се Тори.
— Нали ти казах за градината на лейди Присила? — продължи сестра й, без да й обръща внимание. — Бързо се оправяй, защото утре идваш с мен в замъка. Заедно ще се разходим из градината.
— Ами аз? — примоли се Тори и когато се обърна, за да я погледне, Мералда забеляза, че има още един слушател — облегнат на стената, Дони я наблюдаваше внимателно, а по мъжественото му, ала изморено лице, бе изписана изненада.
— Да, Тори, и ти можеш да дойдеш с нас — рече девойката, опитвайки се да не обръща внимание на баща си. — Но само ако ми обещаеш, че ще се държиш прилично.
— О, мамо, оправяй се по-бързо! — примоли се момичето и улови ръката на майка си, която като че ли наистина се пооживи.
— Върви, Тори — рече Мералда. — Иди при кочияша, казва се Лиам, и му кажи утре по пладне да дойде да ни откара в замъка. Мама не бива да върви чак дотам.
Тори хукна навън, а сестра й се приведе над Биасте:
— Оправяй се — прошепна тя и я целуна по челото.
Майка й се усмихна и кимна в знак, че ще се опита.
Мералда излезе от стаята, съпроводена от изпитателния поглед на баща си. Чу го как дърпа завесата на входа на спалнята, която споделяше с Биасте, а след това идва при нея.
— Ще ти позволи да доведеш и двете? — попита Дони тихичко, така че жена му да не го чуе.
Мералда сви рамене.