Не останаха много дълго в замъка — прекараха едва около час в градината, след което им бе предложен лек обяд и още една кратка разходка между цветята. После, по покана на Мералда, нещо като извинение към лорд Ферингал за неочакваните гости, младият лорд се качи в каретата, за да ги изпрати до вкъщи, изпроводен от погледите на Темигаст и вкиснатата Присила.
— Селяни! — промърмори сестра му. — Би трябвало добре да го натупам, задето води подобни хора в замъка!
Темигаст се изкиска, развеселен от предсказуемата й реакция.
— Вярно, че са необразовани — отбеляза той. — Но определено не са неприятни.
— Калтаци!
— А може би гледаш на цялата работа от погрешния ъгъл — подхвърли Темигаст с крива усмивка.
— На селяните може да се гледа по един-единствен начин — сопна се Присила. — С презрение.
— Ала семейство Гандърли скоро няма да бъдат селяни — не можа да се сдържи старият иконом.
Присила изсумтя несигурно.
— Защо не приемеш случващото се като едно голямо предизвикателство? — предложи Темигаст и тя го изгледа с любопитство. — Като това да отгледаш деликатно цвете от една луковица.
— Семейство Гандърли? Деликатни?
— Може и да станат с помощта на лейди Присила Ок. Какъв огромен успех би било да ги просветлиш, подвиг, който би накарал брат ти да се хвали пред всеки търговец, който мине оттук, забележително постижение, което несъмнено ще достигне чак до ушите на лусканското висше общество. Великолепно украшение за Присила Ок.
Присила отново изсумтя, а съмнението не слезе от лицето й, но все пак не каза нищо повече, нито дори тихо промърморените обиди, които обикновено сипеше под носа си. Вместо това се отдалечи, придобила изведнъж замислено изражение, потънала в някакви свои планове.
Темигаст разбра, че е налапала въдицата или поне е склонна да го направи. Старият иконом поклати глава. До ден-днешен не спираше да се учудва на презрението, с което повечето благородници гледаха на хората, над които властваха, дори ако тази власт не бе нищо друго, освен щастливо стечение на обстоятелствата.
Тринадесета глава
Карнавалът на затворниците
Беше час, изпълнен с жестоки удари и грозни обиди, час, в който възторжената тълпа ги замеряше с развалена храна и плюеше в лицата им.
Беше час, който Уолфгар изобщо не усети. Толкова далеч бе той от лусканския Карнавал на затворниците, толкова навътре в себе си се бе затворил, за да издържи нечовешките мъчения на Ерту, че сега дори не виждаше лицата на хората край себе си, нито чуваше как помощникът на магистрата подклажда страстите на тълпата и ги подготвя за появата на самия Джаркхелд. Варваринът, както и останалите трима пленници, бяха привързани здраво към един стълб с ръце зад гърба. Масивни тежести бяха прикачени към глезените и врата му, толкова солидни, че дори могъщият исполин не можеше да държи главата си изправена.
Беше разпознал тълпата с кристална яснота — насъбралото се простолюдие, зажадняло за кръв и мъчения, полувеликаните, които поддържаха „реда“, както и злощастните затворници. Видял бе какво точно представляват, а после съзнанието му ги бе превърнало в нещо друго, нещо пъклено и страховито — уродливите, злобно ухилени лица на слугите на Ерту, от чиято разлигавена паст се процеждаше разяждаща слюнка, докато зъбите им се впиваха в плътта му, а зловонният им дъх го задушаваше. Вечните мъгли на Бездната пак изпълниха дробовете му, серните изпарения изгориха ноздрите и гърлото му — поредната брънка във веригата на мъченията му. По цялото му тяло пъплеха отвратителни стоножки и гигантски паяци, влизаха под кожата и дълбаеха месата му. Винаги на крачка от смъртта. Винаги копнеещ за нея.
Мъченията нямаха край, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец и постепенно Уолфгар бе успял да открие спасение в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си. Затворен в него, той ставаше напълно безчувствен към онова, което го заобикаляше. Сега, на карнавала, Уолфгар отново се оттегли в това кътче.
Един по един затворниците биваха отвързвани от коловете и принуждавани да обикалят платформата. Понякога ги караха да минават толкова близо до зяпачите, че те можеха да ги ударят, друг път ги отвеждаха до някой от многобройните уреди за мъчения — дебели метални пръчки, с които да бъдат бити; сложна макара, с чиято помощ биваха вдигани във въздуха, висейки единствено на здравия прът, закрепен зад извитите на гърба им ръце; окови за глезените, на които мъчителите увесваха своите жертви надолу с главата и ги потапяха във ведра, пълни с мръсна вода или, както в случая със злощастния Крийпс Шарки — с урина. Крийпс крещеше неистово по време на цялото отвратително зрелище, докато Тий-а-никник и Уолфгар понасяха стоически и най-нечовешките изтезания, родени от жестокия мозък на Джаркхелд и неговия помощник, без да издадат нито звук, с изключение на неизбежната въздишка, откъснала се от гърдите им, когато някое особено брутално мъчение ги оставеше без дъх. Морик посрещаше всичко сравнително спокойно, като час по час заявяваше, че е невинен и подхвърляше остроумни забележки на палачите си, което само още повече ги ожесточаваше.