Тъмничарите се приближиха, ала този път пиратът и не помисли да се съпротивлява, когато го повлякоха обратно към дръвника, събориха го на колене и блъснаха главата му върху дървото.
— Ти обеща! — едва-едва проплака Шарки, ала жестокият магистрат само се усмихна и кимна.
Не на него, а на палача.
Огромната секира изсвистя, множеството ахна като един, после избухна залп от екзалтирани викове. Главата на Крийпс Шарки се търкулна на ешафода, завъртя се и спря, обърната към безглавото тяло на дръвника. Мълвата твърдеше, че с един мълниеносен, съвършено премерен удар, животът можел да се задържи достатъчно дълго, та злощастникът, паднал под брадвата на палача, да види собственото си обезглавено тяло, което придавало на чертите му израз на безпределен, всепоглъщащ ужас.
Не и този път обаче — и в смъртта лицето на Крийпс Шарки бе запазило нещастното изражение, което бе носило и приживе.
— Прекрасно! — саркастично промърмори Морик от другия край на ешафода. — Макар че това е за предпочитане пред онова, което очаква нас тримата.
Нито Уолфгар, нито Тий-а-никник, които бяха вързани от двете му страни, отвърнаха нещо.
— Просто прекрасно — повтори обреченият крадец.
Не за първи път му се случваше да изпада в крайно опасни ситуации, ала никога досега не се бе чувствал напълно безпомощен, без абсолютно никакви изгледи за спасение. Хвърли бърз, изпълнен с отвращение поглед на Тий-а-никник, после се обърна към Уолфгар. Варваринът изглеждаше толкова безучастен, така откъснат от кипежа край себе си, че Морик неволно му завидя.
До ушите му достигна брътвежът на Джаркхелд, който продължаваше да подклажда страстите на кръвожадната тълпа. Тъкмо в този момент магистратът се извиняваше за доста скучната екзекуция на Крийпс Шарки, обяснявайки необходимостта от време на време да показва подобна милост. В противен случай защо изобщо някой би си признавал?
Морик престана да го слуша и се опита да се пренесе някъде другаде, където бе щастлив и в безопасност. Замисли се за Уолфгар и за това как напук на всяка логика между тях се бе зародило истинско приятелство. Някога двамата бяха съперници — славата на варварина бързо растеше, особено след впечатляващия начин, по който се бе разправил с Дървотрошача, страшилището на Улицата на полумесеца. След неговата смърт Морик бе останал единственият в онази част на града, който все още имаше репутация за защитаване. Беше му минала мисълта да премахне Уолфгар, ала убийството не беше сред любимите му похвати.
И тогава се бе случило нещо невероятно. Един елф на мрака — истински елф на мрака! — го бе посетил в стаята, която наемаше по онова време. Просто бе влязъл, без никакво предупреждение, и му бе наредил да държи варварина под око, без обаче да го докосва. Освен това му бе платил, и то пребогато. Разбира се, Морик бе предпочел кесията с пари пред елфическите остриета и бе започнал да следи Уолфгар още по-отблизо. Двамата дори бяха станали другари по чашка и прекарваха заедно всяка нощ, като често оставаха чак до зори, седнали един до друг на пристанището, с бутилка в ръце.
Мрачният елф не се появи втори път. Но ако го бе сторил, идвайки с нареждане Уолфгар да бъде елиминиран, Морик най-вероятно нямаше да се подчини. Всъщност, ако елфите на мрака се върнеха с намерението да погубят варварина, Разбойника щеше да се бие редом с него.
Е, може би не чак да се бие, трезво си каза той, но поне щеше да го предупреди, преди да побегне колкото се може по-надалеч.
Ала сега нямаше къде да избяга. За миг Разбойникът се запита дали елфите все пак няма да се появят и да спасят човека, към когото бяха демонстрирали такъв интерес. Дали пък легион елфи на мрака нямаше да връхлетят върху Карнавала на затворниците, размахали смъртоносни остриета, поваляйки жадните за кръв зрители, докато си проправят път към ешафода?
Сладките мечти бързо се разпръснаха. Не, мрачните нямаше да дойдат за Уолфгар, не и този път, сигурен бе Морик.
— Наистина съжалявам, приятелю — извинително прошепна той, тъй като дълбоко в себе си чувстваше, че случващото се до голяма степен е по негова вина.
Уолфгар не отговори и Морик разбра, че исполинът не го бе чул, че изобщо не е там, а отдавна се е оттеглил дълбоко в себе си.
Може би това бе единственият правилен избор в този случай. Докато гледаше ликуващата пасмина в краката си и слушаше високопарното бръщолевене на Джаркхелд, докато с отвращение наблюдаваше как тъмничарите извличат обезглавеното тяло на Крийпс Шарки от платформата, на Морик му се прииска и той да можеше да се откъсне от всичко наоколо.