— Господин Миканти! — повика той и като надраска някаква бележка набързо, я подаде на моряка.
— Не! — опита се да го спре Робилард — беше се досетил какво е намислил Дюдермонт и прекрасно осъзнаваше, че подобна постъпка ще навреди на „Морски дух“ не само пред тълпата, но и пред властите на града. — Той заслужава да умре.
— Кой си ти да решаваш нещо такова? — сряза го Дюдермонт.
— Не аз! — възпротиви се Робилард. — Те.
И той посочи множеството наоколо.
Дюдермонт се изсмя презрително на тази нелепост.
— Капитане! — не искаше да отстъпи магьосникът. — Ще бъдем принудени да си тръгнем и надали скоро ще бъдем добре дошли в Лускан.
— Ще забравят всичко щом следващите затворници се покачат на ешафода за тяхно забавление, най-вероятно още утре сутрин — отвърна Дюдермонт с крива, невесела усмивка. — Пък и нали бездруго мразиш Лускан.
Робилард простена, после въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава, докато капитанът, прекалено благороден, за да търпи такива зверства, подаваше бележката на Миканти със заръката да я занесе на Джаркхелд колкото се може по-бързо.
— Запалете кутията! — провикна се Джаркхелд, след като по негова заповед тъмничарите бяха обърнали Уолфгар така, че да вижда какво се случва с Морик.
Клетката пламна и този път варваринът не можа да се затвори в себе си и да се откъсне от онова, което го заобикаля. Ужасеното животно се замята напред-назад, после започна да дълбае със зъби и нокти.
Страшната болка, която мъчителите причиняваха на приятеля му, разтърси Уолфгар до основи, срути стените на отричането, с които той се бе обградил, и проникна в най-тъмните кътчета на съществото му, досущ като плъха, гризящ кожата и плътта на Морик. От устните на варварина се откъсна животински рев, изпълнен с такава необуздана ярост и страховита мощ, че хората наоколо отместиха очи от зрелищното изтезание и го зяпнаха. Огромните мускули на исполина се напрегнаха и той изви тяло така, че тъмничарят, който стоеше от едната му страна, политна далеч назад. След това вдигна крак, повличайки гюлето и веригата, с които бе пристегнат, така че те се омотаха около глезените на другия му пазач. Едно рязко дръпване и мъчителят рухна на земята.
Нови и нови тъмничари се нахвърляха върху Уолфгар с тежки сопи в ръце, ала той се мяташе все по-ожесточено. Побеснял от гняв, Джаркхелд нареди да извадят парцала от устата на Морик. В това време, противно на ограниченията, които важаха за обикновените смъртни, исполинът успя да освободи ръцете си и се люшна към уреда, върху който бе вързан приятелят му.
Войник след войник се хвърляха отгоре му, но той ги запращаше във всички посоки, като да бяха деца. Ала противниците му бяха толкова многобройни, че той все не успяваше да си проправи път до Морик, който пищеше, обезумял от лютата болка.
— Махнете го от мен! Махнете го от мен! — стенеше Разбойника.
Изведнъж Уолфгар се оказа повален по очи на земята. Джаркхелд, който междувременно се бе приближил, стовари камшика си върху гърба му.
— Признай вината си! — кресна освирепелият старец и продължи да го налага.
Уолфгар изръмжа, мъчейки се да се освободи. Още един пазач бе запратен надалеч, друг отскочи назад, притиснал ръце в носа си, смазан от тежкия пестник на варварина.
— Махнете го от мен! — отново проплака Морик.
Тълпата беше в екстаз. Джаркхелд бе сигурен, че никога не им бе предлагал по-зрелищно представление.
— Спрете! — незнайно как нечий глас успя да надвика възторжените ревове. — Достатъчно!
Опияняващата възбуда на множеството бързо се изпари, когато погледите на всички се насочиха в посока на гласа и те разпознаха капитана на „Морски дух“. Дюдермонт имаше измъчен вид и се подпираше тежко на бастуна си.
Тревогата на Джаркхелд нарасна още повече, когато Уейлан Миканти си проправи път между стражите, за да се качи върху ешафода и да му връчи бележка от Дюдермонт.
Магистратът я разгърна и започна да чете. Слисването и гневът му растяха с всяка дума. Когато свърши, вдигна поглед към Дюдермонт и небрежно махна на хората си да запушат устата на пищящия Морик и да изправят Уолфгар на крака.
Без изобщо да го е грижа за собствените му рани, без да обръща никакво внимание на случващото се около него, с изключение на страданията на приятеля му, варваринът се отскубна и се хвърли натам. Препъна се във веригата си и залитна, но докато падаше, успя да блъсне горящата кутия и плъха от корема на Морик.