— Махнете го оттук — сопна се Джаркхелд ядосано, ала исполинът не позволи да бъде изведен.
— Морик е невинен — заяви той.
— Какво? — възкликна съдията. — Махайте го оттук!
По-силен, отколкото тъмничарите вярваха, че е възможно, варваринът остана на мястото си, непоклатим като канара. — Морик Разбойника е невинен — разнесе се мощният му глас. — Той не е сторил нищо и ако продължите гнусното си дело, правите го единствено заради собственото си перверзно удоволствие, а не в името на справедливостта!
— Как само си приличате! — прошепна Робилард на Дюдермонт, очевидно недоволен.
— Магистрате! — капитанът отново успя да надвика крясъците.
Джаркхелд го погледна, напълно сигурен какво ще последва. Дюдермонт кимна. С разкривено от ярост лице, старият съдия събра пергаментите си, махна сърдито на пазачите и изхвърча от платформата. Обезумялата тълпа се люшна напред, ала стражата я удържа.
Ухилен до уши, плезейки се подигравателно на зяпачите, които проклинаха и се мъчеха да го заплюят, Морик слезе от ешафода след Уолфгар, наполовина извлечен, наполовина изнесен на ръце.
През цялото време, докато крачеха из помещенията, където се помещаваше лусканското съдилище, Морик шепнеше успокоителни думи на Уолфгар. По изражението му бе разбрал, че приятелят му отново е в плен на ужасните си спомени — изобщо нямаше да се учуди, ако варваринът срутеше стените на съдилището и избиеше половината от помощниците на магистрата. А понеже от корема му все още течеше кръв, а ръцете и краката го боляха жестоко, Разбойника бе сигурен в едно — нямаше никакво желание отново да се озове върху Карнавала на затворниците.
Морик смяташе, че ще ги отведат при Джаркхелд и тази перспектива никак не му се нравеше, познавайки избухливия темперамент на приятеля си. За негово облекчение пазачите, които ги съпровождаха, отминаха кабинета на Джаркхелд и вместо това влязоха в малка, невзрачна стаичка. В нея, полускрит зад огромно, отрупано с купчини хартия бюро седеше нервен, дребничък човечец.
Един от тъмничарите подаде бележката от Дюдермонт на дребосъка, който й хвърли бърз поглед и изсумтя — вече бе чул за крайно разочароващия завършек на карнавала. Въпреки това надраска инициалите си върху бележката, потвърждавайки по този начин, че тя е била прочетена и приета.
— Не сте невинни — заяви той, докато я подаваше на Уолфгар. — И затова не ви обявявам за невинни.
— Казаха ни, че можем да си вървим! — възмути се Морик.
— Така е — отвърна чиновникът. — По-правилно би било да се каже не че можете да си вървите, а че трябва да си вървите. Животът ви беше подарен, защото капитан Дюдермонт явно не е искал да бъдете екзекутирани. Разберете обаче, че в очите на цял Лускан си оставате виновни в престъплението, в което бяхте обвинени. Затова ви прокуждаме от града завинаги. Махайте се още сега и ако някога отново се мернете насам, отново ще посетите Карнавала на затворниците, този път — за последно. Тогава дори капитан Дюдермонт няма да може да се застъпи за вас. Разбрахте ли ме?
— Не беше кой знае колко трудно — отвърна Морик.
Дребният човечец го изгледа сърдито, но Морик само сви рамене.
— Изведете ги оттук! — нареди чиновникът.
Един от пазачите улови Морик за ръката, друг посегна към Уолфгар, ала рязкото дръпване на варварина, както и страховитият пламък в очите му, го накараха да се откаже. Все пак Уолфгар излезе, без да се противи и много скоро двамата приятели се озоваха навън, под топлите слънчеви лъчи, свободни за първи път от много дни насам.
За тяхна изненада, стражите не си тръгнаха, а ги придружиха чак до източната порта.
— Махайте се и да не сте се вяснали повече — сопна се един войник, докато затръшваше тежката врата зад гърба им.
— Все едно някога ще ни се прииска да се върнем в жалкия ви градец! — извика Морик в отговор и показа няколко неприлични жеста на стражите, които ги наблюдаваха от стената.
Един от тях вдигна арбалета си и се прицели.
— Я вижте! — рече той. — Дребният плъх май се опитва да се промъкне обратно!
Морик разбра, че е настъпил моментът да се маха и то възможно най-бързо. С един последен поглед към войниците той се накани да поеме по пътя, ала вместо това спря — онзи, който се целеше в него, рязко сведе оръжието си, а лицето му придоби странно изражение. Миг по-късно Морик разбра защо — към тях идваха капитан Дюдермонт и неговият магьосник.