Не след дълго Того политна назад и падна от капрата. Помъчи се да побегне, но не можа да направи и една крачка и рухна на земята, притиснал ръце до разкъсания си корем.
Морик чу третия разбойник да се приближава към каруцата, после във въздуха отекнаха два писъка — един нейде отвисоко и друг — откъм третия нападател. Лусканецът хвърли поглед назад, тъкмо навреме, за да види как гнолът, когото Уолфгар беше уловил, полита във въздуха, размахал отчаяно ръце, а миг по-късно се стоварва право върху третия разбойник. Двамата се сгромолясаха до каруцата, после третият нападател, който се оказа дребна жена, се понадигна и се измъкна с пълзене; гнолът остана да лежи напълно неподвижно.
Морик се нахвърли върху единствения останал противник с удвоена ярост. Само че бандитът вече нямаше никакво желание да се бие, не и когато приятелите му падаха един след друг. Отбивайки ударите на Морик, той започна да отстъпва назад и в първия удобен момент побърза да скочи на земята.
Морик го последва, въртейки умело меча си. Рязко замахване напред и също толкова рязко отдръпване, когато престъпникът спря удара му. С едно мълниеносно завъртане на оръжието, Морик го провря покрай острието на противника си и бандитът направи крачка назад, а от рамото му шурна кръв. Той се опита да побегне, ала Разбойника беше плътно зад него, принуждавайки го да се отбранява.
— Моля ви, господине — проплака бандитът, когато ударите на Морик зачестиха прекалено и стана съвсем ясно, че лусканецът го превъзхожда многократно. — Искахме само парите ви.
— Значи след като ни оберете, нямаше да ни сторите нищо лошо? — лукаво попита Морик.
Престъпникът трескаво закима и Морик се възползва от моментното му разсейване, за да нанесе поредния си удар. По лицето на бандита се проточи кървава драскотина и той рухна на колене, хвърли меча си на земята и замоли за милост.
— Мен ме знаят като доста състрадателен — рече Морик с престорено съчувствие, чул стъпките на приближаващия Уолфгар. — Но не може да се каже същото за приятеля ми.
В този миг Уолфгар връхлетя върху коленичилия мъж, сграбчи го за гърлото и като го вдигна във въздуха, го прикова о дънера на най-близкото дърво. Само с една ръка (другата бе притисната до тялото му, а от рамото му стърчеше счупена стрела), исполинът го задържа така, като го стискаше толкова здраво, че нещастникът не можеше да си поеме дъх.
— И аз можех да го спра — обади се Морик и сложи ръка върху рамото на приятеля си.
Едва тогава видя раната му и се обърна към бандита:
— Трябва да ни отведеш до лагера си.
— Нямаме лагер — с мъка успя да изрече престъпникът.
Уолфгар го стисна още по-силно.
— Добре! Добре! — изпищя бандитът, ала гласът му бързо се изгуби, когато пръстите на варварина му отнеха и последната глътка въздух.
С разкривено от ярост лице, исполинът стискаше все по-свирепо и по-свирепо.
— Пусни го! — рече Морик, но не получи отговор.
Бандитът се гърчеше отчаяно и махаше с ръце, ала хватката около гърлото му бе все така стоманена.
— Уолфгар! — повиши глас Морик и като сграбчи приятеля си с две ръце, задърпа с все сила. — Съвземи се, човече!
Варваринът нито го чу, нито показа, че изобщо го е усетил.
— После ще ми благодариш за това — рече Морик и макар да не бе сигурен, че си вярва напълно, стовари юмрука си в слепоочието му.
Сега вече Уолфгар пусна бандита, който се свлече на земята в безсъзнание и зашлеви Морик с опакото на ръката си, толкова силно, че дребният крадец бе запратен далеч назад. Варваринът тръгна след него и той бе принуден да вдигне меча си, готов да го забие в сърцето на приятеля си, ако се наложи. За щастие, в последния момент Уолфгар спря и замига объркано, сякаш се събуждаше от дълбок сън — беше се завърнал от мястото, където спомените го бяха отвели и този път.