Дали изобщо щеше да се стигне дотам, запита се тя изведнъж. Може би когато научеше, баща й щеше да я убие… в крайна сметка, нали съвсем скоро я бе пребил за нещо много по-незначително. А може би лорд Ферингал щеше да я накара да обиколи цялото село, та всички да могат да видят срама й, да я обсипят с подигравки, да я замерят с изгнили плодове и да плюят отгоре й. А може би в гнева си младият лорд щеше да изтръгне детето от утробата й и да изпрати войници да убият Джака.
Ами бебето? Какво ли щеше да стори семейство Ок с плода на измяната, превърнала главата на рода в рогоносец? Мералда бе слушала разкази за подобни случки в други кралства, истории за застрашени престоли и невръстни деца, безмилостно убивани.
Докато лежеше в леглото си нощем, в главата й препускаха объркани мисли, редяха се безброй възможности, коя от коя по-страшни, прекалено ужасни дори да си ги представи. Най-сетне тя не издържа, стана, облече се безшумно и надникна в стаята на родителите си. Свита в прегръдките на Дони, Биасте бе потънала в спокоен сън.
Изричайки безмълвно извинение към родителите си, младата жена излезе във ветровитата, дъждовна нощ. За нейна огромна изненада и тревога Джака не беше на любимото си възвишение и тя бе принудена да отиде у тях. Като внимаваше да не събуди останалите в къщата, Мералда хвърли шепа камъчета по завесата, която единствена закриваше прозореца на стаята му.
Миг по-късно пердето се отмести и красивото лице на Джака се показа в рамката.
— Аз съм — прошепна девойката — Мералда.
Занемял от изненада, целият грейнал, Джака й протегна ръка и когато тя я стисна, той я поднесе към лицето си, усмихнат до уши.
— Трябва да поговорим — обясни Мералда. — Моля те, излез навън.
— Тук е по-топло — отвърна той с обичайния си протяжен, съблазнителен глас.
Макар да знаеше, че постъпва неразумно, младата жена усещаше, че трепери от студ, затова кимна и забърза към вратата. Джака се озова там само за миг, гол до кръста и със свещ в едната ръка. Сложил пръст върху устните си, той я улови за ръка и я поведе към стаята си. Преди девойката да успее да каже каквото и да било, той вече бе впил устни в нейните и я повличаше към леглото си.
— Престани! — изсъска тя и се отскубна от прегръдката му. — Трябва да поговорим.
— После — настоя той, а ръцете му трескаво шареха по тялото й.
Мералда се надигна и направи крачка назад.
— Сега! Важно е.
Джака приседна на ръба на леглото, все така широко ухилен, но поне не направи опит да я последва.
— Закъснява ми — направо заяви тя.
Джака се смръщи, сякаш не разбираше.
— Бременна съм. От теб.
Ефектът от думите й надали можеше да бъде по-драматичен, ако вместо това го бе ударила с лопата през лицето.
— Н-н-но как? — заекна той след дълго, ужасено мълчание. — Нали го направихме само веднъж!
— Е, явно сме го направили както трябва — сухо отвърна Мералда.
— Но… — клатеше глава Джака. — Ами лорд Ферингал? Какво ще правим?
После, осенен от нова мисъл, я изгледа остро.
— Ти и той…?
— Само с теб! — категорично заяви Мералда. — Само онази едничка нощ.
— Какво ще правим? — повтори Джака и започна да кръстосва тясната стаичка напред-назад.
Никога досега девойката не го бе виждала толкова развълнуван.
— Бях решила да се омъжа за лорд Ферингал — обясни тя и се приближи до него, опитвайки се да го успокои. — Заради близките ми, ако не заради мен самата, но сега всичко се променя. Все пак, не мога да заведа чуждо дете в замъка Ок, нали така?
— Ами тогава? — попита Джака, който изглеждаше на ръба на отчаянието.
— Ти каза, че ме искаш — меко прошепна Мералда, с пълен с надежда глас. — Е, твоя съм, с цялото си сърце и малкото същество, което расте в утробата ми.
— Лорд Ферингал ще ме убие!
— Значи няма да останем тук. Нали каза, че можем да пътуваме — до Лускан или пък Града на бездънните води? Така и ще направим.
Идеята като че ли изобщо не се понрави на Джака.
— Но… — поиска да каже нещо той, но така и не довърши, само продължи да клати глава отчаяно, докато най-сетне Мералда не го разтърси, за да го накара да се съвземе. После се притисна към него.
— Ами да — усмихна се тя. — Всичко е за добро. Двамата се обичаме и ето че съдбата реши да ни събере.