— Това е лудост — заяви Джака и се отскубна от прегръдката й. — Не можем да избягаме заедно. Та ние нямаме пари. Нямаме нищо. Ще умрем много преди да стигнем Лускан.
— Нищо? — повтори Мералда, без да може да повярва на ушите си.
Едва сега започваше да разбира, че зад държанието на Джака се крие нещо повече от крайна изненада.
— Имаме се един друг. Имаме любовта си, имаме и детето!
— И ти смяташ, че това е достатъчно? — Джака също не можеше да повярва на ушите си. — Какъв живот ни очаква, според теб, при тези обстоятелства? Просешки, ето какъв! Живот, изпълнен с глад и мръсотия, единственото, което ще можем да предложим на детето си!
— Нима имаме някакъв избор?
— Ние? — Джака прехапа устни, разкайвайки се за изплъзналата му се дума, усетил, че не е трябвало да изрича мислите си на глас.
Мералда едва успя да сдържи сълзите си.
— Нима искаш да кажеш, че си ме излъгал само за да ме накараш да легна с теб? Че никога не си ме обичал?
— Изобщо не съм казал подобно нещо — увери я Джака и като пристъпи към нея, сложи ръка върху рамото й. — Но какви изгледи имаме да оцелеем? Нали не вярваш, че любовта е достатъчна? Не и когато три гърла чакат да бъдат нахранени, а ние нямаме пукната пара. А и какво ще правим, когато ти надебелееш и погрознееш и дори общото легло вече не ни носи радост?
При тези думи Мералда пребледня като платно и направи няколко крачки назад. Джака пристъпи към нея, ала тя го отблъсна:
— Каза, че ме обичаш!
— Така беше — отвърна младият мъж. — Така е.
Девойката бавно поклати глава и присви очи. Най-сетне виждаше всичко в истинската му светлина.
— Жадувал си ме, но никога не си ме обичал! — гласът й потреперваше, ала тя бе твърдо решена да запази самообладание, каквото и да й струва това. — Глупак! И сам не знаеш разликата между двете!
И като се обърна, тя побягна в дъжда. Джака дори не се опита да я последва.
Мералда прекара цялата нощ на хълма, ридаейки горчиво. Прибра се чак на сутринта. Сега вече всичко й беше кристално ясно, независимо какво й предстоеше оттук нататък. Каква глупачка бе, задето се бе отдала на Джака Скъли! До края на дните й това щеше да бъде мигът, в който бе станала жена, мигът, в който детската й невинност си бе отишла завинаги — не нощта, когато бе изгубила девствеността си, а нощта, когато за първи път осъзна, че е отдала най-съкровеното и най-скъпото си на един себичен, безсърдечен, повърхностен мъж. Не, не мъж. Момче. Каква глупачка бе само!
Шестнадесета глава
Скъп дом
Бяха се свили под каруцата, докато дъждът плющеше над главите им. Малки вадички се стичаха навсякъде и превръщаха всичко в кална маса — дори пръстта в импровизираното им убежище.
— Това не е точно животът, за който си мечтаех — кисело отбеляза Морик. — Как паднаха силните!
Уолфгар се засмя и поклати глава. Самият той не се интересуваше особено от физическите удобства и дъждът не го тревожеше ни най-малко. В крайна сметка, беше отраснал в Долината на мразовития вятър, чийто климат бе много по-суров от всичко, което подножието на Гръбнака на света можеше да предложи.
— На всичко отгоре си съсипах и най-хубавите панталони! — сърдито промърмори Морик, докато се мъчеше да махне калта от дрехите си.
— Фермерите сигурно щяха да ни приютят — напомни му Уолфгар.
По-рано този ден бяха минали покрай няколко стопанства и варваринът бе подхвърлил, че техните обитатели може да им предложат храна и топло местенце, където да пренощуват.
— И да научат за нас — повтори предишното си обяснение лусканецът. — Ако или когато някой тръгне по петите ни, ще ни открие без проблем.
Ярка мълния порази едно дърво само на стотина крачки от двамата приятели и Морик нададе силен вик.
— Говориш така, сякаш очакваш стражите на половината поселища наоколо да хукнат след нас още утре — рече Уолфгар.
— Създал съм си немалко врагове — призна Морик. — Също като теб, приятелю, в това число и главния магистрат на Лускан.
Уолфгар сви рамене — всичко това слабо го интересуваше.
— А и ще си създадем още — добави Морик.
— Заради живота, който ти избра.
Разбойникът повдигна вежди:
— Да не предлагаш да заживеем като фермери и цял ден да се ровим в калта?