— Толкова ли е ужасно?
Морик изсумтя и Уолфгар отново се засмя безпомощно.
— Трябва да се установим някъде — обяви Разбойника неочаквано, когато още едно кално ручейче се процеди под него. — Къща… или пещера.
— В планината има много пещери — отвърна Уолфгар, но изражението, изписало се на лицето на приятеля му, едновременно обнадеждено и уплашено, бе съвсем красноречиво — планинските пещери почти винаги бяха заети.
На другата сутрин слънцето изгря ярко в ясното, синьо небе, ала дори това не поправи вкиснатото настроение на Морик. Без да спира да мрънка недоволно, той крачеше до Уолфгар, пръскайки кал навсякъде, а когато стигнаха до един бистър, планински поток, смъкна дрехите си и се зае да ги пере.
Варваринът също изпра дрехите си и се изкъпа. Ледената вода се отрази добре на раненото му рамо. Докато се излежаваха върху една скала и чакаха слънцето да ги изсуши, той забеляза струйка дим в далечината.
— Къщи — отбеляза. — Обитателите им несъмнено са приятелски настроени към онези, които идват с добро.
— Не се отказваш, а? — сухо отвърна Морик и се пресегна, за да извади бутилката с вино, която бе сложил да се охлажда в потока.
Отпи голяма глътка и я подаде на Уолфгар, който се поколеба, но после прие.
Малко по-късно, още преди дрехите им да бяха изсъхнали напълно, двамата поеха на път, позамаяни от виното. Не можеха да използват каруцата из тесните, планински пътечки, затова я поприкриха с клони и оставиха конете да пасат край нея. Морик не пропусна да отбележи колко лесно би било за някого да ги ограби.
— Е, значи просто ще ни се наложи да си откраднем нещата обратно — отвърна Уолфгар и лусканецът избухна в смях, без да усети сарказма в гласа му.
Внезапно обаче млъкна, тъй като лицето на варварина неочаквано придоби сериозно изражение. Морик проследи погледа му и видя какво го бе разтревожило — край пътеката, недалеч от тях, имаше наскоро прекършена млада фиданка. Уолфгар отиде до нея и се наведе, за да огледа мястото.
— Какво е било, как мислиш? — попита Морик зад него.
Варваринът го повика при себе си и му показа нещо — ясно различим отпечатък от огромен ботуш.
— Великани? — предположи Разбойника и Уолфгар го изгледа заинтригувано, усетил паниката в гласа му, също като при мъчението с плъха.
— И великани ли не обичаш?
Морик сви рамене.
— Ами аз досега не съм виждал нито един — призна той. — Но кой ги обича?
Уолфгар не можеше да повярва на ушите си. Все пак, Морик не беше вчерашен, даже напротив — беше врял и кипял из улиците на Лускан. Голяма част от войнската подготовка на Уолфгар включваше именно великани и за него бе наистина смайващо, че приятелят му никога не е виждал великани.
— Веднъж срещнах един човекоядец — рече Разбойника. — А и тъмничарите ни не бяха съвсем хора.
— По-големи — заяви Уолфгар направо. — Великаните са много по-големи.
Морик пребледня:
— Да се махаме тогава! — примоли се той.
— Ако по тези места се навъртат великани, най-вероятно и леговището им е наблизо. Великаните никога не биха се излагали ненужно на дъжд и жарко слънце, не и когато наоколо се намират толкова много удобни пещери. Освен това предпочитат храната си сготвена, а гледат да не издават присъствието си, като палят огньове на открито.
— Храната си… — повтори Морик. — А дали обичат да похапват варвари и дребни крадци?
— И още как! — увери го Уолфгар.
— Да вървим при фермерите! — заяви лусканецът и понечи да тръгне натам.
— Страхливец — подхвърли варваринът и той рязко се обърна. — Дирята е съвсем ясна. Дори не знаем колцина са. Не бих си и помислил, че Морик Разбойника може да побегне пред лицето на опасността.
— Морик Разбойникът се справя с опасностите с помощта на това — не му остана длъжен лусканецът, докосвайки челото си с пръст.
— Един великан би си направил истински пир с това.
— Тогава Морик Разбойника използва краката си.
— Един великан би те уловил без проблем — увери го Уолфгар. — Или пък би хвърлил някой скален къс след теб и би те смачкал на пюре.
— Все прекрасни възможности — сухо отбеляза Морик. — Да вървим да говорим с фермерите.
Уолфгар направи крачка назад и го изгледа изпитателно — по нищо не личеше, че се кани да го последва. В този миг варваринът не можеше да не си помисли колко различен бе Морик от Дризт. Разбойникът искаше да си тръгне от една ситуация, в която елфът с радост би се хвърлил (и нерядко го бе правил). Варваринът съвсем ясно си спомняше как веднъж двамата с Дризт се бяха разправили с цяла бърлога, пълна с вербези, дълга и тежка битка, в която елфът се бе впуснал почти на шега. Мислите му се насочиха към последната битка, която бе водил рамо до рамо с Дризт и този път — срещу група великани. Тогава двамата бяха тръгнали по петите на чудовищата, за да им попречат да направят пътя към Десетте града свое ловно поле.