Много скоро се появи и великанът. Оригвайки се още по-шумно, той потри корема си и се приведе, готвейки се да поеме през ниския тунел. Предпазливостта повеляваше на Уолфгар да изчака, за да проучи пещерата и силите на противника си по-добре, той обаче нямаше никакво желание да действа предпазливо.
С пронизителен рев на уста той скочи, размахал огромната брадва над главата си.
Изненаданото чудовище успя да се поотмести, така че вместо върху врата му (а колкото и да беше огромно, ударът на Уолфгар несъмнено щеше да го обезглави), секирата се стовари върху рамото му, строши лопатката и го накара да се свлече на земята в безпомощна, виеща от болка купчина.
За съжаление, оръжието на Уолфгар не издържа и се строши по средата. Винаги готов да импровизира, варваринът се приземи меко, претърколи се, за да омекоти удара от падането, и с все сила заби острия връх на счупената дръжка в гърлото на падналия великан. Давейки се в собствената си кръв, чудовището посегна към него с масивните си, треперещи ръце, ала Уолфгар издърпа дръжката обратно, стисна я още по-здраво и я стовари върху лицето му.
После побърза да се махне — другите двама щяха да се появят всеки момент. Докато се оглеждаше за подходяща позиция, която да може да защитава, забеляза, че от яростното нападение (или пък от скока от издатината) раната на рамото му се бе отворила наново и туниката му беше подгизнала от кръв.
Сега обаче нямаше време да мисли за това. Успя да се покатери обратно върху тясната площадка, точно когато другите двама се появиха под него. Наблизо зърна огромен скален къс и като го вдигна над главата си със сподавен стон, той зачака търпеливо.
Последният великан, най-дребният от тримата, го чу и вдигна очи към него… тъкмо навреме, за да види как тежкият камък полита към главата му. Агонизиращият му рев разтърси пещерата из основи.
Уолфгар грабна импровизираната си сопа и скочи на земята, като и този път използва инерцията си, за да подсили удара, който нанесе на противника си. Още щом се приземи на пода, изтича зад великана и стовари тоягата си върху капачките на колената му, а после, точно както го беше учил Бруенор, заби острия й връх в сухожилията им.
Стиснало ранената си глава с ръце, чудовището се свлече зад варварина, препречвайки пътя на другаря си, единствения, който все още не беше опитал оръжията на исполина.
Отвън Морик потръпна, чул виковете и стоновете, които се носеха от вътрешността на пещерата, страховития вой и звука от сблъсъка между камък и кост.
Любопитството надделя над ужаса и той се приближи до тъмния отвор и надникна вътре, макар да се боеше и да вярваше, че приятелят му е мъртъв.
— Отдавна трябваше да си хукнал обратно към Лускан! — тихичко се скара той сам на себе си. — Топла постеля за Морик тази вечер.
И двата пъти бе вложил всичко от себе си в нападението, ала все още не бе убил нито един от тях, навярно дори не ги бе ранил достатъчно тежко, за да ги извади от битката за кой знае колко време. И ето че сега бе издал присъствието си и бе принуден да изтича в голямата зала, без изобщо да е сигурен, че оттам има друг изход.
Ала в този момент Ерту и годините на мъчения бяха напълно забравени. За известно време варваринът бе свободен от душевните окови, в чийто плен бе страдал толкова дълго; намираше се в смъртна опасност и това му харесваше.
Като никога, късметът беше на негова страна — в същинското леговище на чудовищата откри плячката от последния им грабителски набег, в това число и останките на три джуджета — приживе едно от тях бе носило малък, но здрав чук, а друго — няколко неголеми брадви.
Третият великан изрева и се втурна в огромното помещение и Уолфгар светкавично запрати три брадви по него. Две от тях му нанесоха лоши рани, но не можаха да спрат чудовището. То се намираше само на крачка от жертвата си, когато варваринът, убеден, че всеки момент ще бъде смазан о стената, заби чука в бедрото му, после отчаяно се хвърли настрана, тъй като великанът се олюля и, неспособен да спре, се блъсна в стената с главата напред. Дъжд от прах и камъни се посипа от тавана и Уолфгар беше принуден да отскочи. Успя да ги избегне, но за съжаление му се бе наложило да остави намерените оръжия зад себе си, а време да се върне и да ги прибере нямаше — великанът, когото бе ударил със скалния отломък, се бе появил на прага, куцайки.