Хората ги гледаха любопитно от прозорците. Викус поздрави няколко души, като им кимна или ги повика по име, а те отвърнаха на поздрава, вдигайки ръка.
Бутс забеляза и започна да им маха.
— Зд’асти! — подвикна тя. — Зд’асти! — и макар че никой от възрастните не ѝ отговори, Грегор видя няколко малки дечица да ѝ махат в отговор.
— Много сте им интересни — каза Викус, като посочи хората по прозорците. — Не ни идват много гости от Горната земя.
— Откъде разбра, че съм от Ню Йорк? — попита Грегор.
— Има само пет известни входа към Подземната страна — каза Викус. — Два водят към Мъртвата земя, но там никога нямаше да оцелееш. От два входа се влиза във Водния път, но дрехите ти са съвсем сухи. Жив си, сух си, затова предположих, че си паднал през петия вход, а знам, че той се намира в Ню Йорк Сити.
— В пералното ми помещение е! — промърмори Грегор. — Точно в нашата жилищна сграда! — Кой знае защо фактът, че пералното помещение в жилищната му сграда беше свързано с това странно място, го накара да се почувства така, сякаш някой беше нахлул в дома му.
— В пералното ти помещение, да — каза Викус замислено. — Е, падането ти съвпадна много благоприятно с теченията.
— Теченията? Имаш предвид онова бяло нещо, което приличаше на мъгла? — попита Грегор.
— Да, заради тях успяхте да пристигнете тук цели и невредими. Точният момент е най-важното — каза Викус.
— Какво става, ако сбъркаш момента? — попита
Грегор, но вече знаеше отговора.
— Тогава имаме тяло за погребване, вместо гост — каза Викус. — Това, всъщност, е най-честият изход. Жив горноземец, като теб, плюс сестра ти… товa е изключително необичайно.
Отне им поне двайсет минути да стигнат до двореца и ръцете на Грегор започнаха да треперят от усилието да носи Бутс. Някак си не му се искаше да я остави долу. Не му се струваше безопасно с всичките тези факли наоколо.
Когато наближиха великолепната постройка, Грегор забеляза, че по нея не беше изваяно нищо. Стените бяха гладки като стъкло, а най-ниският прозорец беше на шейсет метра над земята. Нещо не беше както трябва, но не можеше да определи точно какво е. Нещо липсваше.
— Няма врати — изрече той гласно.
— Да, няма — каза Викус. — Вратите са за онези, на които им липсват врагове. Дори най-умелият катерач не може да намери опора за крака си тук.
Грегор прокара ръка по полираната каменна степа. Нямаше нито една пукнатина, нито дори най-мъничък процеп в повърхността.
— Тогава как влизате вътре?
— Обикновено летим, но ако нечий прилеп не може да се справи… — Викус посочи с жест над главата си. Грегор изви глава назад и видя, че от голям, правоъгълен прозорец бързо спускаха платформа на въжета. Тя спря на трийсетина сантиметра от земята и Викус стъпи на нея.
Грегор и Бутс също се качиха. Скорошното му падане в Подземната страна само беше подсилило неприязънта му към височините. Платформата веднага тръгна нагоре и той се хвана здраво за страничното въже. Викус стоеше спокойно със скръстени пред гърдите си ръце, но той все пак не държеше дърпащо се двегодишно дете и сигурно се беше возил на това нещо милион пъти.
Издигането беше бързо и плавно. Платформата спря на нивото на прозореца пред малко, каменно стълбище. Грегор внесе Бутс в просторно помещение със сводести тавани. Посрещна ги група от трима долноземци, всичките с все същата полупрозрачна кожа и виолетови очи.
— Добра привечер — поздрави Викус, като кимна на долноземците. — Представям ви горноземците Грегор и Бутс, брат и сестра, които съвсем наскоро паднаха сред нас. Моля, изкъпете ги и после ги доведете във Високата зала. — Без да погледне назад, Викус излезе с широки крачки от стаята.
Грегор и долноземците се взряха неловко един в друг. Никой от долноземците не притежаваше надменността на Лукса или спокойното и същевременно властно излъчване на Викус.
„Те са най-обикновени хора — помисли си той. — Бас държа, че и те се чувстват така неловко, както и аз“.
— Приятно ми е да се запознаем — каза той, като премести Бутс от другата страна. — Кажи „Здрасти”, Бутс.
— Зд’асти! — възкликна Бутс, като махаше с ръка на горноземците и изглеждаше направо във възторг. — Зд’асти! Ей, зд’асти!
Сдържаността на долноземците се стопи като масло в тиган. Всички се разсмяха и пак започнаха да се държат естествено. Самият Грегор също се улови, че се смее. Майка му казваше, че за Бутс няма такова нещо като „непознат човек”, което означаваше че тя смяташе всички на света за свои приятели.