Грегор не знаеше точно какво щеше да разкаже па майка си за Подземната страна. Истината щеше дл я изплаши до смърт. Щеше да измисли нещо, когато се върнеха в пералното помещение, но колкото пo-скоро станеше това, толкова по-проста можеше да е историята.
Бутс протегна ръце и Грегор я взе, като притисна нос във влажните ѝ къдрици. Уханието ѝ беше свежо и малко напомняше на океана.
— Доста е големичка — каза Дулсет. — Ръцете ти сигурно са уморени. — Тя се върна в стаята за преобличане и излезе с нещо като раница. Прикрепваше се на гърба му с презрамки и Бутс можеше да си седи в нея и да гледа през рамото му. Беше виждал други да носят малки деца в подобни раници, но семейството му нямаше пари за такива неща.
— Благодаря — каза небрежно, но тайно ликуваше. Щеше да е много по-лесно да избяга, ако носеше Бутс в раница, вместо на ръце.
Дулсет ги поведе нагоре по няколко стълбища и през лабиринт от коридори. Накрая стигнаха в голямо помещение, което се отваряше към балкон.
— Наричаме това Високата зала — каза Дулсет.
— Май сте забравили покрива — каза Грегор. Макар стените да бяха украсени изключително грижливо, над главите им нямаше нищо освен черната пещера.
Дулсет се засмя:
— О, не, това е нарочно. Тук често посрещаме гости и така много прилепи могат да пристигат едновременно. — Грегор си представи задръстването, което биха предизвикали сто прилепа, ако решат да влязат едновременно през вратата долу. Предимството на по-голяма площ за кацане беше ясно.
Викус ги чакаше на балкона заедно с една по-възрастна жена. Грегор предположи, че тя може би беше на възрастта на баба му, но баба му беше прегърбена и се движеше мъчително заради артрита. Тази жена стоеше много изправена и изглеждаше силна.
— Горноземците Грегор и Бутс, моята съпруга, Соловет — каза Викус.
— Привет — поздрави Грегор, — приятно ми е да се запознаем.
Но жената пристъпи напред и му подаде двете си ръце. Жестът го изненада. Никой друг не беше направил какъвто и да било опит да го докосне, откакто беше пристигнал.
— Добре дошъл, Грегор. Добре дошла, Бутс — изрече тя с нисък, топъл глас. — Чест е да ви приемем сред нас.
— Благодаря — измънка Грегор, защото тя поставяше под въпрос положението му на затворник. Всъщност го караше да се чувства като специална личност.
— Ей, зд’асти! — поздрави Бутс и Соловет посегна да я погали по бузата.
— Викус ми казва, че нямате търпение да се върнете вкъщи. Мъчно ми е, че не можем да ви помогнем веднага, но би било невъзможно да стигнем на повърхността тази вечер — каза тя. — Подземната страна кипи от вълнение заради вестта за пристигането ви.
„Предполагам, че всички искат да ни огледат, все едно сме някакви изроди или нещо от този род. Е, но-добре да гледат бързо”, помисли си Грегор. Но каза:
— Тогава ще разгледам това-онова тук долу.
Викус му махна с ръка да се приближи до ниската стена, която ограждаше балкона.
— Хайде, ела, има много за разглеждане — каза гой.
Грегор отиде при Викус до стената и почувства как стомахът му се преобръща. Неволно отстъпи няколко крачки назад. Балконът висеше над стената на двореца и само подът го делеше от зашеметяващата пропаст.
— Не се бой, добре е построен — каза Викус.
Грегор кимна, но не пристъпи отново напред.
Ако това нещо почнеше да се срутва, искаше да може да се добере обратно до Високата зала.
— Мога да виждам чудесно оттук — каза той. И наистина можеше.
Погледната отвисоко, Регалия беше още по-забележителна. Отдолу не се виждаше, че улиците, които бяха настлани с камък в различни нюанси, образуваха сложни геометрични фигури и целият град приличаше на гигантска мозайка. А и не беше осъзнал колко голям е градът. Простираше се на няколко километра във всички посоки.
— Колко хора живеят там долу? — попита Грегор.
— Наброяваме към три хиляди души — каза Викус. — Повече, ако реколтата е добра.
Три хиляди. Грегор се опита да си представи мислено колко ли хора бяха това. В неговото училище имаше шестстотин деца, значи пет пъти по толкова.
— Е, какво изобщо правите тук долу? — попита Грегор.
Викус се засмя:
— Чудя се, че ти трябваше толкова време да попиташ. Е, това е една изумителна история — каза Викус и си пое дълбоко дъх, за да я започне. — Някога, преди много години, живял…
— Викус — прекъсна го Соловет. — Навярно тази история ще върви добре с вечерята.