Грегор безмълвно ѝ благодари. Умираше от глад, а имаше чувството, че Викус беше от хората, които не пропускаха никакви подробности.
Трапезарията беше до Високата зала. Една маса беше подредена за осем души. Грегор се надяваше, че Дулсет ще седне с тях, но след като сложи Бутс в нещо като висок стол, тя се отдръпна на няколко крачки назад и остана права. Грегор се чувстваше неудобно да се храни, докато тя стои на крака, но си помисли, че може да ѝ навлече неприятности, ако каже нещо.
Нито Викус, нито Соловет седнаха, затова Грегор реши също да изчака. Скоро Лукса влезе величествено в стаята с рокля, която беше много по-елегантна от дрехите, с които беше облечена на стадиона. Косата ѝ беше пусната и падаше като блестяща сребриста завеса до кръста ѝ. Беше с някакъв младеж, който изглеждаше на около шестнайсет юдини. Смееше се на нещо, което тя току-що беше казала. Грегор го разпозна от стадиона. Беше ездачът, който се бе чувствал достатъчно самоуверен, за да се излегне върху прилепа си, докато кръжаха над главата му.
„Още един фукльо” помисли си Грегор. Той обаче го погледна така дружелюбно, че Грегор реши да ме прибързва с изводите. Лукса беше дразнеща, но човечето от останалите долноземци не бяха лоши.
— Братовчед ми Хенри — каза Лукса кратко и на Грегор му идеше да прихне. Тук, сред всички тези странни имена, имаше един Хенри.
Хенри се поклони ниско на Грегор и после се ухили.
— Добре дошъл, Горноземецо — каза той, сграбчи Грегор за ръката и заговори в ухото му с драматично приглушен глас: — Внимавай с рибата, защото Лукса възнамерява да те отрови лично!
Викус и Соловет се засмяха и дори Дулсет се усмихна. Беше шега. Тези хора всъщност имаха чувство за хумор.
— Ти внимавай с твоята риба, Хенри — отвърна Лукса. — Дадох заповеди да тровят негодниците, като забравих, че и ти ще вечеряш с нас.
Хенри намигна на Грегор:
— Размени си чинията с прилепите — прошепна той и в същия момент два прилепа се спуснаха в стаята от Високата зала. — А, ето ги и тях!
Грегор разпозна златистия прилеп, който Лукса беше яздила по-рано. На стола до Викус се настани с пърхане друг едър сив прилеп и всички седнаха.
— Горноземецо Грегор, представяме ти Аврора и Еврипид. Те са обвързани в съюз с Лукса и мен — каза Викус, като протегна ръка със свита длан към сивия прилеп от дясната си страна. Еврипид докосна ръката му с крилото си. Лукса и златистият ѝ прилеп Аврора си размениха същите жестове.
Грегор си беше мислил, че прилепите служат като коне, но сега разбра, че бяха равни на хората. Дали говореха?
— Поздрав, Горноземецо — изрече Еврипид с мек мъркащ глас.
Да, говореха. Грегор взе да се чуди дали рибата за вечеря ще поиска да си побъбрят, докато посяга да я нареже.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Грегор любезно. — Какво значи това, че сте обвързани в съюз помежду си?
— Скоро след като сме пристигнали в Подземната страна, ние, хората, сме сключили специален съюз с прилепите — каза Соловет. — И двете страни прозрели очевидното предимство на обединяването. Но отвъд нашия съюз, отделните прилепи и хора могат да сключат собствен съюз. Това се нарича клетвено обвързване.
И какво правите, ако сте обвързани в клетвен съюз с някой прилеп? — попита Грегор. — Имам предвид, освен да играете на топка заедно.
Настъпи пауза, по време на която около масата се размениха погледи. Пак беше казал нещо нередно.
— Пазите се един друг — каза Лукса студено.
Беше прозвучало, сякаш той си прави шега с нещо сериозно.
— О, не знаех — каза Грегор.
— Разбира се, че не си знаел — каза Соловет, като стрелна Лукса с поглед. — В твоята родина нямате съответствие на това.
— А и с пълзливците ли се съюзявате? — попита Грегор.
Хенри се изсмя презрително:
— По-скоро бих се съюзил с камък. На него поне може да се разчита, че няма да избяга по време на питка.
Лукса се ухили:
— И може би можеш да го метнеш. Предполагам, че и пълзливец можеш да хвърлиш…
— Но тогава ще трябва да го докосна! — възкликна Хенри и двамата се разкискаха.
— Пълзливците не са прочути с бойните си умения — каза Викус на Грегор вместо обяснение.
Нито той, нито Соловет се смееха. Той се обърна към Лукса и Хенри: — И все пак са още живи. Навярно когато успеете да проумеете причината за дълголетието им, ще изпитвате повече уважение към тях.
Хенри и Лукса направиха опит да си придадат сериозни изражения, макар че в очите им още се виждаше смях.
— За пълзливците не е от особено значение дали ги уважавам, или не — подметна Хенри небрежно.