— Навярно не, но е от голямо значение дали Лукса ги уважава. Или ще е така след пет години, когато стане на възраст да управлява — каза Викус. — Тогава от глупавите шеги за сметка на хлебарките може да зависи дали ще съществуваме, или ще бъдем унищожени. На тях не им е нужно да бъдат воини, за да променят баланса на силите в Подземната страна.
Това наистина отрезви Лукса, но прекъсна разговора. Неловката пауза се проточи в смущаващо мълчание. Грегор си помисли, че разбира какво бе имал предвид Викус. От пълзливците щяха излязат по-добри приятели, отколкото врагове, и хората не биваше да ги обиждат необмислено.
За облекчение на Грегор пристигна храната и един прислужник долноземец подреди пред него малки купички в полукръг. Поне в три имаше нещо, което приличаше на различни видове гъби. В една имаше нещо подобно на ориз, а най-малката съдържаше шепа пресни зелени растения. От оскъдната порция се досети, че нещото с листата се смяташе за голямо лакомство.
Сложиха пред него блюдо с цяла печена риба. Приличаше на онези, с които Грегор беше свикнал, само че нямаше очи. С баща му веднъж бяха гледали по телевизията едно предаване за риби, които живееха много дълбоко долу в някаква подводни пещера и също нямаха очи. Странното беше, че когато учените ги извадили на повърхността, за да ги изследват в лаборатория, рибите усетили светлината и развили очи. Не веднага, а след няколко поколения.
Баща му много се беше развълнувал и беше завел Грегор в Американския музей за естествена история да потърсят безоките риби. В крайна сметка бяха започнали да ходят много често в музея, само двамата. Баща му много си падаше по науката и сякаш искаше да излее всичко, което беше в ума му, право в главата на Грегор. Беше малко опасно, защото дори един прост въпрос можеше да предизвика половинчасово пояснение. Баба му все казваше: „Попитай татко си колко е часът и той ще ти обясни как да си направиш часовник”. Но той изпитваше голямо удоволствие да пояснява, а Грегор обичаше да е с него. Освен това, на Грегор му беше харесала тропическата дъждовна гора и кафенето с пържените картофки с форма на динозаври. Всъщност така и не бяха разбрали как рибата се е сетила да развие очи. Баща му, разбира му имаше някои теории, но не можеше да обясни как рибите са успели да се променят толкова бързо.
Грегор се зачуди колко ли време беше нужно хората да станат прозрачни, с виолетови очи. Обърна се към Викус:
— Е, ще ми разкажеш ли как сте се озовали тук долу?
Докато Грегор се опитваше да не поглъща лакомо храната си, която се оказа много вкусна, Викус го посвети в историята на Регалия.
Тя не беше напълно ясна, но изглежда хората бяха дошли от Англия през седемнайсети век.
— Да, тук ги довел един майстор каменоделец на име Бартолъмю Сандуич — каза Викус и Грегор трябваше да положи усилия да запази сериозно изражение. — Той имал видения за бъдещето. Видял Подземната страна насън и се отправил да я открие.
Сандуич и група негови последователи отплавали за Ню Йорк, където той влязъл в забележително добри отношения с местното индианско племе. Подземната страна не била тайна за коренните американци, които периодично слизали под земята за ритуални цели в продължение на стотици години. Не проявявали особен интерес да живеят там и не ги било грижа, ако Сандуич бил достатъчно луд да иска да го направи.
— Разбира се, той бил напълно с ума си — каза Викус. — Знаел, че един ден животът на земята ще изчезне, с изключение на онова, което е успяло да оцелее под земята.
Грегор си помисли, че може би щеше да е грубо да каже на Викус, че сега там горе живееха милиарди хора. Вместо това попита:
— Значи всички просто си взели багажа и се преместили тук долу?
— О, не! Минали петдесет години, преди онези осемстотин души да слязат и портите към Горната земя да се запечатат. Трябвало да разберем дали можем да се изхранваме и да издигнем стени, за да се отбраняваме. Рим не е бил построен за един ден.
Викус се засмя. — Така казваше Фред Кларк Горноземеца.
— Какво стана с него? — попита Грегор, като набоде една гъба. На масата се възцари тишина.
— Умря — каза Соловет тихо. — Умря без вашето слънце.
Грегор пусна гъбата в чинията си. Погледна към Бутс, която беше оплескана от глава до пети в някаква подобна на каша детска храна. Тя сънено римуваше с омазаните си със сос пръсти по каменния плот на масата.
„Нашето слънце”, помисли си Грегор. Дали беше залязло? Време за лягане ли беше? Дали полицаите си бяха отишли или още бяха там и разпитваха майка му? Ако си бяха отишли, знаеше къде щеше да е тя. Седнала на кухненската маса. Сама в тъмното. Плачеща.