Ако планът беше прост, изпълнението му не бешe. На Грегор му отне няколко часа да си преправи с криволичене път надолу през двореца. Баните не винаги бяха близо до стълбите и се налагаше да се връща назад, за да не изгуби шума от течаща вода. На два пъти забеляза долноземци и се наложи да се шмугва в разни стаи и да се крие. Не бяха много, но имаше пазачи, които обхождаха двореца през нощта.
Накрая шумът на водата се усили и той успя да се добере до най-ниското ниво на сградата. Тръгна по глух натам, където шумът на реката се чуваше най-силно, и се промъкна през една врата.
За момент Грегор почти се отказа от плана си. Когато Дулсет беше казала „река”, той си беше представил реките, които течаха през Ню Йорк. Тази река в Подземната страна обаче приличаше на нещо, излязло от приключенски екшън. Не беше ужасно широка, но течеше с такава бясна скорост, че повърхността кипеше в бяла пяна. Не можеше да предположи колко е дълбока, но беше достатъчно мощна, за да носи големи камъни с такава лекота, сякаш бяха празни кутийки от безалкохолно. Нищо чудно, че долноземците не си правеха труд да разполагат постове на кея. Реката беше по-опасна от всякаква армия, която можеха да съберат.
„Но сигурно може да се плава по нея — имат лодки”, помисли си Грегор, като забеляза пет-шест плавателни съдове, които висяха над водата. Бяха направени от някаква кожа, опъната върху рамка. Заприличаха му на канутата в лагера.
Лагерът! Защо не можеше сега да е на лагер като всички нормални деца?
Като се помъчи да не мисли за подскачащите във водата камъни, той запали маслената си лампа от една факла на кея. Като се позамисли, взе и факлата. Там, където отиваше, светлината щеше да е по-важна и от въздуха. Духна маслената лампа, за да пести горивото.
Качи се внимателно в една лодка и я огледа. Факлата се вмести в една халка, явно предназначена за нея.
„Как се пуска на вода това нещо?”, зачуди се той. Две въжета държаха лодката над водата. Бяха навити на метално колело, закрепено за кея. „Е, хайде да пробваме”, промърмори Грегор и дръпна колелото. То изскърца силно и лодката падна в реката, а Грегор се стовари по задник на дъното.
Течението подхвана лодката и я понесе като сухо листо. Грегор се вкопчи в бордовете и се държеше здраво, докато летяха в тъмнината. Чуха се гласове и успя да погледне назад към кея за момент. Двама долноземци крещяха нещо след него. Реката направи завой и те се изгубиха от поглед.
Дали щяха да тръгнат да го преследват? Разбира се, че щяха да го преследват. Но той имаше преднина. Колко ли далече беше до Водния път? Какво беше Водният път и щом стигнеше там, къде щеше да отиде после?
Грегор щеше да е по-разтревожен за тези въпроси, ако не полагаше такива упорити усилия да остане жив. Освен камъните, носени от течението, трябваше да избягва и назъбените черни скали, които стърчаха от водата. На дъното на лодката намери гребло и с негова помощ отклоняваше кануто от скалите.
Температурата на Подземната страна му се бе с трувала приятно прохладна, откакто беше пристигнал, особено след трийсет и два градусовата жега в апартамента му, но сега настръхна от резките пориви на студения вятър, носещ се над водата.
— Грегор! — Стори му се, че някой го вика по име.
Дали си въобразяваше, или — не! Ето пак. Долноземците сигурно го настигаха.
Реката направи завой и внезапно той можеше да вижда малко по-добре. Намираше се в дълга пещера с кристални стени, които проблясваха около него и отразяваха светлината от факлата му.
Грегор различи блещукащата пясъчна ивица, простираща се от едната страна на реката далече напред. Един тунел водеше от брега навътре в тъмнината. Грегор се оттласна от една скала и насочи кануто към крайбрежната ивица. Отчаяно загреба към брега. Безполезно беше да остава в реката. Долноземците му дишаха във врата. Може би имаше време да излезе на брега и да се скрие в тунела. След като отминеха, можеше да изчака няколко часа и пак да си опита късмета по реката.
Кануто се удари в брега. Грегор успя да се задържи, малко преди да падне по лице на дъното на лодката. Бутс се стресна, събуди се и се разплака, но той я успокои и пак я приспа, докато се мъчеше да издърпа лодката си на пясъка с една ръка, а в другата носеше факлата.
— Няма нищо, Бутс. Шшшт. Заспивай.
— Здасти, п'иеп — промърмори тя и главата ѝ пак клюмна.
Грегор чу името си в далечината и тръгна по-бързо. Стигна до входа на тунела и се блъсна с главата напред в нещо топло и космато. Стреснат, залитна няколко крачки назад и изпусна факлата. Нещото излезе на мъждивата светлина. Коленете на Грегор омекнаха като желе и той се свлече бавно на пясъка.