— Хвърли факлата! — изкрещя Марет и Грегор разтвори пръсти и да я пусна.
Последното, което видя, докато излитаха от пещерата, беше как брегът избухва в пламъци.
Глава 9
Грегор се държеше здраво за прилепа и гледаше как водата просветва бързо под него. За миг изпита облекчение, че се е измъкнал от плъховете. Но страхът, че ще се носи с бясна скорост във въздуха върху ранен прилеп бързо го завладя.
Бутс стискаше врата му толкова силно, че той едва можеше да диша, какво оставаше да говори. А и все едно, какво би казал на Марет? „Ау, наистина много съжалявам за цялата тая история там на брега?”
Той, разбира се, нямаше представа за плъховете. Но нима долноземците не се бяха опитали да го предупредят? Не, бяха говорили за опасност, но никой, освен хлебарките, не беше споменал изрично плъховете. „Плъх лош”, беше казала едната. А по-късно бяха споменали колко биха платили плъховете, за да се спазарят с Лукса. Двамата с Бутс можеха да бъдат продадени на плъховете, и тогава какво?
Усети, че му се повдига и затвори очи, за да не вижда кипящата вода. Кървавата сцена на брега изпълни ума му и той реши, че е по-добре да гледа водата. Светлината от огъня изчезна и тя се превърна в черен мрак. Когато по вълните отново започнаха да потрепват отразени светлини, разбра, че виждат Регалия.
Група долноземци чакаха на кея. Те отнесоха бързо Пердита, която беше в безсъзнание, и окървавения ѝ прилеп. Опитаха се да качат Марет на носилка, но той отказа и настоя да помогне да внесат прилепа му вътре.
Грегор седеше на кея, където го беше изблъскал Марет, когато се приземиха, и изпитваше желание да изчезне. Бутс беше притихнала, но усещаше, че е вцепенена от страх. Минаха може би петнайсет-двайсет минути. Не можеше да определи.
— Ставай! — изръмжа някой и Грегор видя, че Марет го гледа гневно. Дълбоката рана на челото му беше превързана, дясната страна на лицето му — насинена и подута. — На крака, Горноземецо! — нареди Марет. А само преди няколко часа Грегор мислеше, че той е стеснителен.
Грегор бавно изпъна схванатите си крака и се изправи. Марет върза здраво ръцете му зад гърба. Този път нямаше спор по въпроса: Грегор определено беше пленник. Към Марет се присъедини друг страж и двамата подкараха Грегор пред тях. Краката му бяха изтръпнали. Какво щяха да му направят сега?
Не обръщаше внимание къде отиваха — вървеше накъдето го побутнеха. Имаше смътно усещане, че изкачи много стълби, преди да влезе в голяма ромбоидна стая. В средата ѝ имаше маса. Марет го сложи да седне на ниско столче до огнище с буйни пламъци. Двамата стражи отстъпиха няколко крачки назад и го наблюдаваха зорко като ястреби.
„Толкова ли съм опасен?” помисли си той неясно.
Бутс се размърда на гърба му и подръпна едното му ухо:
— Вкъщи? — примоли се тя. — Ходим вкъщи, Ге-го? — Грегор нямаше какво да ѝ отговори.
Покрай вратата забързано минаваха хора и говореха с развълнувани гласове. Някои надничаха с присвити очи към него, но никой не влезе.
На топлината от огъня осъзна, че беше премръзнал. Беше мокър до кръста и трепереше от вятъра и от ужаса на онова, на което бе станал свидетел. На онова, в което беше взел участие.
Бутс беше в по-добро състояние. Изглежда, раницата ѝ беше непромокаема, а и се беше притискала плътно към него. И все пак пръстите на краката ѝ му се сториха ледени, когато ги докосна с ръка.
Вълна от изтощение заля Грегор и му се прииска да легне, само да легне, да заспи и да се събуди и леглото си, откъдето можеше да вижда светлините от автомобилните фарове, проблясващи по стените. Но се беше отказал да мисли, че това е сън.
Какво беше станало с долноземците? С Пердита? С ранения ѝ прилеп? И с този на Марет? Ако умрат, вината щеше да е негова. Дори нямаше да се опита да оспори това.
Точно тогава се появи Лукса. Пребледняла от гняв, тя прекоси стаята и го удари по лицето. От удара той отметна рязко глава и Бутс изплака.
— Няма удря! — изписка тя. — Не, не, няма удря! — Тя разклати мъничкия си показалец към Лукса. В дома на Грегор удрянето беше абсолютно забранено и Бутс го разбра, след като един-два пъти я наказаха да постои сама в стаята си.
Очевидно то не беше прието и сред долноземците, защото Грегор чу как гласът на Викус отеква рязко от вратата:
— Лукса!
С вид, сякаш с огромно удоволствие би го ударила отново, Лукса отиде тихо до камината и се загледа сърдито в огъня.
— Срамота, Лукса! — упрекна я Викус, като прекоси стаята и отиде до нея.
Тя се обърна към него и изсъска гневно: