МИСИЯТА
Глава 10
Когато сърцето на Грегор започна да бие отново, го заблъска толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите му. Ръката му посегна сама, пръстите му понечиха да сграбчат ключодържателя.
— Откъде го взехте?
— Казах ти, че и други горноземци са пропадали тук. Преди няколко години спасихме един, много подобен на теб по външност. Не мога да си спомня точната дата — каза Викус, като сложи ключодържателя в ръката на Грегор.
„Преди две години, седем месеца и тринайсет дни”, помисли си Грегор. На глас каза:
— На баща ми е.
Вълни от щастие го заляха, когато прокара пръсти по износената кожена връзка и металната халка, с която се прикрепваше към гайката на колана. През ума му бързо пробягаха спомени. Как баща му разперва ключовете като ветрило, за да намери онзи за отваряне на входната врата. Как баща му полюшва ключовете пред бебешката количка на Лизи, за да звънтят. Как баща му на одеяло за пикник в Сентрал Парк пъха ключ под капака на кутия с картофена салата, за да я отвори.
— На баща ти? — Лукса отвори широко очи и по лицето ѝ премина странно изражение. — Викус, нали не мислиш, че той…
— Не знам, Лукса. Но знаците са силни — каза Викус. — Откакто е пристигнал, не си мисля за почти нищо друго.
Лукса се обърна към Грегор с особено изражение във виолетовите очи.
Какво? Сега пък какво искаше?
— Баща ти, също като теб, отчаяно искаше да се върне у дома. С големи трудности го убедихме да остане няколко седмици, но поривът се оказа твърде силен и една нощ, също като теб, той се измъкна — каза Викус. — Плъховете го намериха преди нас.
Грегор се върна със съкрушаваща сила в реалността и радостта го напусна. Разбира се, в Регалия нямаше други живи горноземци. Викус му беше казал това на стадиона. Баща му се беше опитал да се прибере у дома и беше застигнат от същата участ като Грегор. Само че долноземците не се бяха появили да го спасят. Преглътна буцата в гърлото си.
— Значи е мъртъв.
— Така предположихме. Но после дойде мълвата, че плъховете са го оставили жив — каза Викус. — Нашите шпиони потвърждават редовно това.
— Той е жив? — попита Грегор, чувствайки как надеждата се връща. — Но защо? Защо не са го убили?
— Не знаем със сигурност защо, но имам подозрения. Баща ти беше човек на науката, нали? — попита Викус.
— Да, преподава естествени науки — каза Грегор. Не можеше да проумее какво искаше да каже Викус.
Да не би плъховете да искаха баща му да им преподава химия?
— От разговорите ни стана ясно, че той разбира природните процеси — каза Викус. — Действието на обузданата мълния, на огъня, на праховете, които избухват.
Грегор започваше да схваща мисълта му:
— Вижте, ако си мислите, че баща ми прави пушки или бомби за плъховете, можете да го забравите. Гой никога не би постъпил така.
— Трудно е да си представим как би постъпил който и да е от нас в пещерите на плъховете — каза Викус предпазливо. — Да запазиш разсъдъка си, сигурно е борба, да опазиш честта си — херкулесовски подвиг. Не съдя баща ти, само се опитвам да обясня защо е оцелял толкова дълго.
— Плъховете се бият добре на близко разстояние. Но ако ги атакуваме отдалече, те нямат друг изход, освен да бягат. Най-много от всичко искат начин да пи убиват от разстояние — каза Лукса. Изглежда, че и тя не обвиняваше баща му. И май вече не му беше ядосана. На Грегор му се искаше тя да престане да се взира в него.
— Моята съпруга, Соловет, има различна теория — каза Викус, като се поободри. — Тя смята, че плъховете искат баща ти да им направи палец!
— Палец ли? — попита Грегор. Бутс вдигна палец да му покаже. — Да, мъничката ми, знам какво е пале ц — каза той, като погледна надолу към нея и ѝ се усмихна.
— Плъховете нямат палци и следователно не могат да правят много неща, които ние можем Не могат да изработват сечива и оръжия. Майстори са на унищожението, но съзиданието не им се отдава каза Викус.
— Горноземецо, радвай се, ако смятат, че баща ти може да им бъде от полза. Единствено това ще му даде време — каза Лукса печално.
— И ти ли си срещала татко? — попита той.
— Не — отвърна тя. — Бях твърде малка за такива срещи.
— По онова време Лукса все още се занимаваше с куклите си — каза Викус. Грегор се помъчи да си представи Лукса с кукла и не можа.
— Родителите ми го познаваха и говореха благосклонно за него — каза Лукса.
Родителите ѝ. Тогава още беше имала родители. Грегор се зачуди как ли ги бяха убили плъховете, но знаеше, че никога няма да попита.