— Лукса казва истината. В момента плъховете са наши непримирими врагове. Ако срещнеш плъх извън стените на Регалия, имаш две възможности — да се биеш или да бъдеш убит. Единствено надеждата за голяма облага би опазила човешко същество живо в техните лапи. Особено горноземец — обясни Викус.
— Не разбирам защо ни мразят толкова много — каза Грегор. Сети се за изгарящите очи на Шед, за последните му думи: „Горноземецо, ще те преследваме до последния плъх”. Може би знаеха как хората в Горната земя поставят капани, тровят и избиват плъховете. Освен онези, които използваха в лабораторни експерименти.
Кикус и Лукса си размениха поглед:
— Трябва да му кажем, Лукса. Трябва да научи пред какво е изправен — каза Викус.
— Наистина ли мислиш, че е той? — попита тя.
— Кой? Кой „той”? — обади се Грегор. Изпита лошо предчувствие за посоката, в която отиваше този разговор.
Викус стана от масата:
— Елате — каза той и излезе навън.
Грегор се изправи и с усилие на волята понесе Бутс в изтръпналите си ръце. Двамата с Лукса стигнаха до вратата едновременно и спряха.
— След теб — каза той.
Тя му хвърли кос поглед и последва Викус.
От двете страни на коридорите се бяха подредили долноземци, които мълчаливо ги проследиха с поглед, а после изведнъж зашушукаха оживено. Не се наложи да отиват много надалече, преди Викус да спре пред полирана дървена врата. Грегор осъзна, че това беше първият дървен предмет, който виждаше в Подземната страна. Какво беше казал Викус за това, че нещо е „рядко като дърветата”? За дърветата беше нужна много светлина, така че как биха расли тук?
Викус извади ключ и отвори вратата. Взе факла от една поставка в коридора и ги въведе вътре.
Грегор пристъпи в стая, която приличаше на празен каменен куб. По всяка повърхност имаше издълбани неща. Не само по стените, но също и по пода и тавана. Това не бяха танцуващите животни, които беше виждал другаде в Регалия: бяха думи. Миниатюрни думи, чието издълбаване сигурно беше отнело цяла вечност.
— А-Б-В — каза Бутс, както казваше винаги, щом видеше букви. — А-Б-В-Г— добави за по-убедително.
— Това са пророчествата на Бартолъмю Сандуич — каза Викус. — Веднага щом сме запечатали портите, той посветил остатъка от живота си на записването им.
„Бас държа, че го е направил”, помисли си Грегор. Звучеше точно като нещо, което лудият стар Сандуич би направил. Да завлече сума ти хора под земята, а после да се заключи в една стая и да издълбае още откачени неща по стените.
— Е, какво имаш предвид под „пророчества”? — попита Грегор, макар да знаеше какво представляваха пророчествата. Бяха предсказания за това, какво щеше да се случи в бъдещето. В повечето религии имаше такива, а баба му обожаваше една книга с пророества, от някакъв тип на име Ностра еди-кой си. Ако човек я чуеше какви ги приказва, бъдещето беше доста потискащо.
— Сандуич бил ясновидец — каза Викус. — Предрекъл много неща, които се случили на нашия народ.
— И цял куп, които не се случили? — попита Грегор, като се опита да звучи невинно. Не изключваше напълно възможността за пророчества, но беше скептичен по отношение на всичко, хрумнало на
Сандуич. Освен това, дори някой да ти каже какво ще се случи в бъдеще, какво можеш да направиш по въпроса?
— Някои още не сме разгадали — призна Викус.
— Предсказал е края на родителите ми — каза Лукса тъжно, като прокара пръсти по част от стената. — В това нямаше нищо загадъчно.
Викус я прегърна и погледна към стената.
— Не — съгласи се той меко. — Това беше ясно като бистра вода.
Грегор се почувства ужасно поне за десети път тази вечер. Отсега нататък, каквото и да мислеше, щеше да се опита да говори почтително за пророчествата.
— Но има едно, надвиснало наистина застрашително над главите ни. Нарича се „Сивото пророчество”, защото не знаем дали е прекрасно или ужасно — каза Викус. — Знаем със сигурност, че за Сандуич то било най-святото и влудяващо от прозренията му. Защото така и не успял да види крайния резултат, макар то да му се явявало много пъти.
Викус посочи към малка маслена лампа, която осветяваше една част от стената. Това беше единствената светлина в стаята, освен факлата. Може би я поддържаха постоянно запалена.
— Ще го прочетеш ли? — подкани го Викус и Грегор пристъпи напред. Пророчеството беше написано като стихотворение, в четири строфи. Някои от буквите бяха чудновато издълбани, но успя да го разчете.
— А-Б-В — каза Бутс, докосвайки буквите. Грегор започна да чете.