Марет се втурна към вратата и Грегор хукна след него. Три стълбища и няколко коридора по-късно пристигнаха в голяма зала, пълна с отрупани лавици.
— Тук са предметите, паднали от Горната земя. Помни, че каквото избереш, трябва да го носиш — нареди Марет, като пъхна кожена торба с връзки в ръцете му.
Полиците бяха пълни с всякакви неща — от бейзболни топки до автомобилни гуми. На Грегор му се щеше да има време да прегледа предметите по-внимателно; някои сигурно бяха на стотици години. Но времето беше лукс, с който не разполагаше. Помъчи се да се съсредоточи.
Какво можеше да вземе, което щеше да му е от полза по време на пътуването? От какво щеше най-много да има нужда в Подземната страна? Светлина?
Намери работещо фенерче и събра батерии от всеки електрически уред, който успя да открие.
Нещо друго привлече погледа му. Беше каска, като онези, които носеха работниците, които полагаха тръби под земята. Отпред имаше вградена лампа, за да могат да виждат в мастилено тъмните тунели под Ню Йорк. Грабна каската и я нахлупи здраво на главата си.
— Трябва да вървим! — нареди Марет. — Трябва да вземем сестра ти и да излитаме!
Грегор се обърна да го последва и тогава я видя. Коренова бира! Съвсем истинска, неотворена, само леко вдлъбната тенекиена кутийка с коренова бира. Изглеждаше почти като нова. Знаеше, че това бе разточителство, че би трябвало да вземе само най-важните неща, но не можеше да устои. Това беше любимото му питие, а и му напомни за вкъщи. Пъхна кутийката в торбата си.
Детската стая беше наблизо. Грегор изтича дотам и видя Бутс да седи щастливо сред три едва проходили долноземски деца — правеха си чаено парти. За секунда той се поколеба дали да не я остави. Нямаше ли да е в по-голяма безопасност тук в двореца? Но после си спомни, че дворецът скоро щеше да е обсаден от плъхове. Грегор знаеше, че не може да я остави да посрещне това сама. Каквото и да се случеше, щяха да са заедно.
Дулсет донесе на Грегор раница и намести Бутс в нея. Отдолу върза малък пакет.
— Пелени — каза тя. — Няколко играчки и малко лакомства.
— Благодаря — каза Грегор, признателен, че някой беше помислил за практичната страна на пътуването с Бутс.
— Довиждане, сладка Бутс — каза Дулсет и я целуна по бузата.
— Чао, Дулси — каза Бутс. — Доско’ло!
— Не се тревожи. Ще се върна. Ще се видим скоро — каза Грегор.
— Да, ще се видим скоро — каза Дулсет, но очите и се напълниха със сълзи.
— Пази се, Дулсет — каза Грегор, като се ръкува неловко с нея.
— Лети високо, Горноземецо Грегор — пожела му тя.
Във Високата зала участниците в мисията се готвеха за потегляне. Няколко прилепа бяха кацнали на земята и ги товареха със запаси.
Грегор видя Хенри да прегръща за сбогом болезнено слаба тийнейджърка. Тя плачеше неудържимо въпреки опитите му да я утеши.
— Сънищата, братко — изхълца тя, — сънищата станаха по-лоши. Очаква те някакво ужасно зло.
— Не се безпокой, Нериса, не възнамерявам да умирам — каза Хенри утешително.
— Има неща, по-лоши от смъртта — каза сестра му. — Лети високо, Хенри. Лети високо. — Прегърнаха се и Хенри се метна върху кадифено-черния си прилеп.
Грегор гледаше нервно как момичето идва към него. Никога не можеше да измисли какво точно да каже, когато хората плачеха. Но докато стигне до него, тя се беше овладяла. Подаде му малък пергаментов свитък.
— За теб, Горноземецо — каза тя. — Лети високо. — И преди той да успее да отговори, тя се отдалечи, като се подпираше с ръка за стената.
Той разгъна листа, който не беше от хартия, а от някаква изсушена животинска кожа, и видя, че върху него внимателно беше написано „Сивото пророчество”. „Много странна работа”, помисли си Грегор. Искаше му се да го прочете пак и може би да го разбере по-добре. Канеше се да помоли Викус, но в бързината беше забравил.
— Откъде знае, че го искам? — промърмори той на Бутс.
— Нериса знае много неща. Познава всичко — каза едно момче, което възсядаше златист прилеп до него. Когато погледна отново, Грегор видя, че това беше Лукса, но косата ѝ беше съвсем късо подстригана.
— Какво е станало с косата ти? — попита Грегор, като пъхаше пророчеството в джоба си.
— Дългите къдрици са опасни в битка — каза Лукса небрежно.
— Лоша работа — искам да кажа, и къса изглежда добре — побърза да каже Грегор.
Лукса избухна в смях:
— Горноземецо Грегор, мислиш ли, че красотата ми има някакво значение в такива времена?
Лицето на Грегор пламна от смущение:
— Нямах това предвид.