Лукса само поклати глава към Хенри, който ѝ се хилеше в отговор:
— Вярно казва Горноземеца, братовчедке. Приличаш на остригана овца.
— Толкова по-добре — заяви Лукса. — Защото кой ще нападне овца?
— Бее — обади се Бутс. — Бееее. — И Хенри се разсмя толкова силно, че за малко не падна от прилепа си.
— Овца вика „бее” — каза отбранително Бутс, което го накара да прихне отново.
Грегор също едва се сдържа да не се разсмее. За момент се беше почувствал, сякаш е сред приятели. Но тези хора трябваше доста да се постараят, преди да ги приеме за приятели. За да прикрие неволната си грешка, той се зае да търси удобен начин да носи кожената си торба, така че ръцете му да са свободни. Завърза я за страничната презрамка на раницата.
Когато вдигна поглед, видя, че Лукса го гледа любопитно.
— Какво носиш на главата си, Горноземецо? — понита тя.
— Това е каска. С лампа — каза Грегор. Включи и изключи лампата, за да ѝ покаже. Ясно му беше, че тя си умираше да я пробва, но не искаше да помоли. Грегор бързо претегли наум вариантите. Вярно, не бяха приятели… но беше по-добре да се разбира с нея, ако можеше. Имаше нужда от нея, за да намери баща си. Грегор ѝ подаде каската:
— Ето, разгледай я.
Лукса се опита да си придаде безразличен вид, но пръстите ѝ нетърпеливо опипаха електрическия ключ.
— Как се задържа светлината вътре без въздух? Не се ли сгорещява на главата ти? — попита тя.
— Работи с батерия. Това е електричество. А между светлината и главата ти има слой пластмаса. Може да я пробваш, ако искаш — каза Грегор.
Без колебание, Лукса сложи каската на главата си.
— Викус ми е разказвал за електричеството — каза тя. Обходи с лъча светлина помещението, преди неохотно да върне каската на Грегор. — Ето, трябва да си пестиш горивото.
— Ще сложиш начало на нова мода — обади се Хенри весело. Грабна една от малките факли от стената и я сложи върху главата си. От челото му сякаш излизаха пламъци. — Какво ще кажеш, Лукса? — попита той, показвайки ѝ профила си с преувеличена напереност.
— Косата ти се подпали! — внезапно ахна тя и посочи. Хенри пусна факлата и заудря с длани косата си, докато Лукса пищеше истерично.
Осъзнал, че това е шега, Хенри я хвана здраво за главата и започна да подръпва късата ѝ коса, докато тя се смееше безпомощно. За миг сякаш бяха две хлапета от Горната земя. Като брат и сестра, като Грегор и Лизи, боричкащи се на шега.
Викус се зададе с големи крачки през залата:
— Вие двамата сте в доста весело настроение, като се има предвид, че сме във война — каза той с намръщено изражение и се метна на прилепа си.
— Просто излишък от силен дух, Викус — каза Хенри и пусна Лукса.
— Пести си духа — ще ти трябва там, където отиваме. Качи се при мен, Грегор — каза Викус и протегна ръка. Грегор се метна зад него върху едрия му сив прилеп.
Бутс го срита нетърпеливо в ребрата:
— И аз язди! И аз язди! — изписка тя с тънко гласче.
— Качвайте се! — нареди Викус и Хенри и Лукса скочиха върху прилепите си. Грегор видя, че Солопет и Марет също се готвят да потеглят. Марет яздеше прилеп, който Грегор не беше виждал преди. Вероятно другият му прилеп още се възстановяваше.
— Излитайте! — нареди Соловет и петте прилепа се издигнаха във V-образен строй.
Докато се издигаха във въздуха, на Грегор му се струваше, че ще се пръсне от вълнение и щастие. Отиваха при баща му! Щяха да го спасят и да го заведат у дома, и майка му щеше да се усмихне, наистина да се усмихне отново, и щеше да има празници, които те щяха наистина да празнуват, а не да се ужасяват от тях, и музика, и… и изпреварваше събитията. Нарушаваше непрекъснато правилото си и след минута щеше да спре, но през тази минута искаше да си мечтае само за хубави неща.
Летяха над Регалия и безумната суматоха долу напомни на Грегор колко тежка и сериозна беше задачата им. Портите към стадиона се укрепяваха с грамадни каменни плочи. Каруци с храна задръстваха пътищата. Хора, понесли бебета и вързопи, бързаха към двореца. Навсякъде палеха допълнителни факли и градът приличаше на осветен от слънцето.
— Не искате ли да е по-тъмно, ако ще има нападение? — попита Грегор.
— Ние не, но плъховете — да. Ние имаме нужда от очите си, за да се бием, а те — не — каза Викус. — По-вечето създания в Подземната страна — пълзливците, прилепите, рибите — нямат нужда от светлина. Ние, хората, сме загубени без нея.
Грегор съхрани това сведение в ума си. В крайна сметка да вземе фенерчето се оказа най-добрата идея.
Градът бързо отстъпи място на обработваема земя и Грегор за пръв път видя как се изхранваха долноземците. Обширни ниви с някакъв вид зърно растяха под безкрайни редици висящи бели лампи.